Kitabı oku: «Усещаш Ли Сърцето Ми?», sayfa 3

«Майка ми беше болна. Не беше лоша майка, напротив! Но беше слаба и често разумът я напускаше. Често я чувах да плаче през нощта, но бях прекалено малка, за да ѝ помогна».

«Разбирам. В документацията пише, че баща ви често е крещял и често се е прибирал късно вечер, напълно пиян, вярно ли е?».

«Да, случвало се е».

«Случвало се, ясно. Това повлия ли на екстремния жест, извършен от майка ви?».

«Не знам, бях твърде малка, казах ви».

«Мелани, когато майка ви е починала, вие сте била на двадесет и две години, не сте била малка».

Той грешеше. Душата на майка ми беше умряла много по-рано, това, което аз намерих, студено и неподвижно, потънало в собствената си кръв, беше обвивката на призрака й.

«Полицай, в момента се чувствам много изморена, казах, опитвайки да се използвам единствения път за бягство, който ми оставаше».

«Разбирам, Мелани, разбирам ви. Моля ви само да отговорите на още един, последен въпрос. Как продължиха взаимоотношенията между вас и баща ви, след смъртта на майка ви и преди да напуснете дома си?».

В леглото, под звуците на ударите му в сърцевината на нощта! Ето как бяха продължили взаимоотношенията ни. Животните, които отиваха на заколение, бяха по-уважавани от мен, защото накрая биваха убити и изядени, тоест, изчезваха. Аз оставах жива, ранена отвътре и отвън, принудена да се гледам всяка сутрин в огледалото, за да търся новите си белези, които обогатяваха моята уникална колекция. Още една лъжа, само още една, последна. Или пък не.

«Баща ми се промени след онзи ден, стана напълно отсъстващ. Чувстваше се неспособен да се грижи за мен, тъй като смяташе, че се провалил напълно в опита да спаси съпругата си. Сподели ми го една вечер, докато плачеше».

«Обяснете по-добре».

«Това, което пише в досието му е вярно. Баща ми се връщаше често късно вечер и обикновено беше пил доста. Крещеше на майка ми, изкарваше си на нея гнева, че не може да ѝ помогне, да я обича, както всъщност трябваше и би искал. Крясъците ехтяха в къщата и се чуваха и отвън, съседите винаги ме гледаха особено на другата сутрин, сякаш ми съчувстваха, сякаш ме съжаляваха. Когато майка ми умря, баща ми се предаде. Може би и той умря в известен смисъл онзи ден с нея. Дистанцира се напълно от мен, прекарваше дните си в хола, четейки».

И да обмисля как да ме изнасили отново същата вечер, си помислих. Но внимавах много добре да не ми се изплъзне.

«Следователно, вие се почувствахте изоставена и решихте да си тръгнете като започнете свой, собствен живот».

«Да, господин полицай, така е».

За първи път можех да дишам.

«Благодаря, Мелани. Извинете ме за всички неподходящи въпроси, които ви зададох в този момент, но както сама можете да се досетите, беше необходимо. Сега картината се изяснява».

Погледна ме мило, аз му отвърнах. Любезност примесена с фрустрация. Криех лицето си опетнено от лъжата, скрита в гънките на страха ми, там, където беше останало още малко място, за да потъна напълно и да избягам. Както онзи ден, в който защитена от тъмната нощ без луна и звезди, стоях неподвижна на вратата на леговището, за да наблюдавам как чудовището разкъсваше жертвата си. Както в деня, когато излязох от дома с ключовете в ръка за първи път, без да ме интересува нищо друго и преди всичко, какъв беше повода накарал майка ми да ми ги даде. Както всички онези дни, когато исках да кажа на майка ми, че я обичам, но не го направих.

«Трябва да дойдете до централата, за да попълним профила и да се подпишете, после ще поискат от вас да разпознаете тялото и да уговорите всичко необходимо във връзка с организацията по погребението».

«Добре, ще го направя утре сутринта».

Усмихна ми се и си тръгна. Останах права до отворената врата, влажният от дъжда въздух мокреше лицето ми, смесвайки се със сълзите ми. Колегата му запали двигателя на колата, погледна ме и ми помаха за поздрав с ръка. Отвърнах му. Полицай Паркър отвори вратата на автомобила и без да се интересува от дъжда, който го мокреше, се спря и ме погледна, после ми помаха. Каза ми нещо, което не разбрах, една далечна гръмотевица покри гласа му. Лицето му беше ясно, значи би трябвало да е нещо хубаво. Кимнах с глава, обърнах се и влязох в къщата, затваряйки вратата след мен. Мигащата светлина от синята лампа беше изчезнала, домът ми беше отново като преди и аз също. Върнах се в кухнята, ястието което топлех беше вече студено. Не бях гладна вече, не бях и жадна, нямах дори въздух в дробовете си. Гърлото ми беше издрано от плачът, който потисках през цялото време. „Защо да плачеш? И за кого?“. Не намирайки отговор на този въпрос, всички прегради паднаха, разрушавайки светкавично всичките ми защити. Предадох се безусловно на това, което отдавна очаквах със сърцето си. Чудовището беше мъртво и нямаше повече да ме наранява. Да, чудовището беше най-накрая мъртво, убито от друго чудовище. Щеше да гори в адския огън, никога повече нямаше да срещне майка ми, защото бях сигурна, че тя обитаваше в рая. Сега бях сигурна в това. Мъртъв, убит през единствената вечер, когато не беше пил алкохол, колко интересно! Може би, защото през онази вечер чудовището беше просто човек, не беше облякъл сценичния си костюм, този, който го правеше силен и агресивен. Беше направил голяма грешка, фатално недоглеждане. Беше намалил бдителността. Когато избираш злото като начин на живот, трябва да се научиш да се оглеждаш, защото ще ти се отвърне също със злина. Може би, именно човекът, изморен да играе роли, изморен от всичко, беше изгорил костюма си. Може би самият той е искал да убие чудовището, за да се превърне в герой, разголвайки се пред тълпата и излагайки се пред враговете си, крещейки „Не ме ли виждате? Тук съм! Хайде, страхливци, какво чакате и не ме убиете?“. Може би е искал да усети какво е когато кожата е разрязана, когато металът прорязва месото и навлиза в тялото. Може би е искал да знае какво е да чувстваш как кръвта ти изтича от вените, усещането, че ще припаднеш, докато звуците се отдалечават и всичко става черно пред притворените очи, които гледат асфалта, току до кучешкото изпражнение на някое улично куче, минало минути преди това оттам. Да, може би се беше случило именно така. Хвърлих храната в кофата за боклук и отидох да спя. Сънувах нещо хубаво онази нощ, но не помня какво.

На следващия ден изпълних за последен път задълженията към този човек, баща ми. Когато ме попитаха дали предпочитам да погреба трупа му или да го кремират, отговорих без колебание. Поисках да го кремират, давайки му възможност да изпита какво го очаква за вечни времена. Поисках да присъствам на мрачния спектакъл. Виждайки как дървения сандък влиза в пещта и как излиза като прах, предизвика мрачна възбуда у мен. Не показах емоциите си, не пролях и една сълза. Насилих чувствата си, затваряйки ги в леден блок – сърцето ми, превърнало се в хладилна камера по повода.

Наследих къщата и малко пари, които бяха останали - онова, което баща ми не беше успял да похарчи за алкохол и други си пороци.

Поставих на земята урната с праха му, на едно скрито място, за да не се вижда. Останах за малко в къщата, за да чуя звука на тишината, наблюдавах следите от пръсти в непочистената прах върху мебелите. Чувах виковете и плачът на майка ми, тези, които за да не чувам – пеех, стиснала плюшената си играчка. Чувах воплите и риданията, следващи бурята. Поглеждайки към фотьойла, където седеше баща ми, видях един самотен човек, един стар човек, лишен от живот. В ъгъла видях бастун, представих си как го стиска в ръце, докато едвам ходи из къщата, търсейки някой, за да го набие. Някой, който не беше вече там. Един човек, принуден да излее гнева си върху самия себе си и така до деня, в който се беше предал. На един рафт намерих портмоне, взех го и го отворих. Съдържаше малко дребни и една снимка на майка ми, която ме държеше в ръцете си. Обърнах снимката, имаше дата. Беше рождената ми дата, денят, в който получих плюшената играчка. От този ден всичко се промени. Приказката за щастливото семейство направи място на един ад, на едно съществуване без бъдеще. Слабите ми и мъгляви спомени не ми позволяваха да фокусирам онзи момент, случката, която промени завинаги хода на нещата и на живота ни. „Ще мине много време преди да се превърна в тор за растенията!“, често крещеше баща ми, когато беше гневен. Това време беше дошло, както за него, така и за много други. Беше дошъл моментът да се превърне в това, което винаги беше отричал. Взех урната и счупих пломбата. Отворих я и изсипах съдържанието в една купа, допълвайки с вода. Разбърках отвратена с една лъжица. Излязох от градината и изсипах калната смес в корените на растенията, любопитна да видя какво ще се случи. Бях обаче разочарована, защото не се случи нищо.

Същата вечер пренощувах в къщата, после отново и после отново за трети път. Без обаче да успея да затворя очи. Не можех повече да остана там, тя не ми принадлежеше. Пуснах я за продажба и не трябваше да чакам дълго, за да се освободя от нея. След няколко седмици я купи едно тричленно семейство, баща, майка и дъщеричка. Наум им пожелах по-добър живот от този, който аз бях имала там. Когато се сбогувах с тях, подарих плюшената ми играчка на момиченцето.

«Вземи, за теб е».

«Ох, колко е хубаво! Мамо, татко, вижте какво ми подари госпожицата!», извика ентусиазирано то към родителите си, които ми се усмихнаха в знак на благодарност.

«Пожелавам ти никога да не ти се налага, но помни, мъничката ми, ако се случи нещо лошо, мечето ще те защити и ще се погрижи за теб!».

«Добре!».

Погалих я, поздравих ги и си тръгнах.

Глава 3

Деня, в който затворих вратата зад себе си, ме завари неподготвена. Бях една дилетантка в живота, една бягаща съвкупност от плът и кости, търсеща нещо неопределено. Липсваше ми достойнство. Напредвайки с бърза крачка, си обещах по никакъв повод да не се обръщам, мислейки че, вече всичко беше приключило и че отсега нататък животът ми щеше да бъде друг и че щеше да се роди една нова Мелани. Десет крачки, сто крачки, после двеста. Обърнах се, сякаш някаква невидима ръка ме дръпна за рамената. Огледах къщата. Фенерът на фасадата се люшкаше от поривите на вятъра, движението й ме хипнотизираше. Завърнах се в мен и заплаках. Предадох се, обърнах се и най-накрая си тръгнах. Плачът беше изтрил страха, може би това, което казваха не беше вярно. Или може би, беше.

Вагонът ми втора класа, не беше препълнен. Само едно момиче и един възрастен господин ми правеха компания. Мъжът четеше необезпокояван „Дейли Телеграф“, докато момичето местеше погледа си от прозореца и лицето ми, опитвайки се да разбере коя от двете гледки го изумява повече, коя панорама е по-добра за прекарване на времето, коя е по-забавна. Дъвчеше настоятелно дъвка, а лицето му беше потънало в якичката на бялата й риза с червени квадрати. Носеше доста тесни дънки за тогавашното време. На пръв поглед ми се сториха неудобни, после забелязах обаче, че й стоят добре, подчертаваха почти перфектното й тяло. Напусках един живот, който почти не помнех вече, километър след километър опитвах да забравя мястото, от което идвах. И успявах с немалко старание или поне така си мислех. Не ми се щеше някой непознат да ме върне в миналото чрез глупавия въпрос „Откъде си?“, чийто отговор със сигурност не интересува никого. Не я погледнах повече. Затворих очи и потънах в гъстата мъгла на мислите ми, изгубена в поредица от картини, които рисуваха неволни изражения по лицето ми. Това събуди любопитството й и тя реши, че лицето ми е по-интересен спектакъл за гледане, защото в крайна сметка това, което се изреждаше зад прозореца, беше просто статичен пейзаж, който тя вече беше виждала многократно през живота си. Сподели ми го няколко месеца по-късно, след първата ни среща в онзи вагон, когато вече бяхме станали добри приятелки. Влезе контрольорът и поиска билетите ни, така бях принудена да отворя очите си. Погледнах я, тя ме погледна. Започнахме да си говорим някак различно, без поздрав, без неуместни въпроси, нищо такова. Тя говореше така, сякаш ме познаваше наистина отдавна. Докато говореше продължаваше да дъвче дъвка, без да й пречи. Аз никога не успявах да върша две неща едновременно без да сгреша, докато за нея изглеждаше напълно нормално.

«Ти наистина си странна».

«Какво ви кара да мислите, че съм странна?».

Тя поспря за миг, за да обмисли и после продължи.

«Седиш си съвсем сама и тихо, и си мислиш за кой знае какви неща. В крайна сметка, във влак сме».

«Какво от това? Само защото сме в един и същи влак, трябва да си говорим ли?».

Сякаш това я срази и за малко напусна играта, без обаче да спре да ме наблюдава. Не се беше отказала, опитваше се да открие следващата си тактика за атака. Откъснах поглед от лицето й и се престорих, че гледам през прозореца, без обаче да забележа нещо конкретно. Каквото и да е, нещо произволно щеше да бъде по-добро, стига да не бяха очите й.

«Какво виждаш?».

«Моля?».

«Попитах какво виждаш през прозореца?».

«Гледам полетата».

«Гледаш полетата, добре. Но какво виждаш?».

«Когато гледам полетата, виждам полетата!».

«Логично».

«Струва ми се глупаво дори да се пита, не смятате ли?».

«Ах, не знам. Много често това, което виждаме, не е това, което гледаме. Или поне за мен не е така».

Този път тя отбележи точка, отбележи една точка, която ужасно много ме нарани. Погледнах я, поразена и без желание да отговоря. Може би желанието ми да избягам нямаше да послужи за нищо, разбрах, че дори бягайки с големи крачки от миналото ми, щях да попадна в едно настояще и едно бъдеще с подобна картина. Наведох очи и сключих ръце, поставяйки ги на коленeтe си, добавяйки нюанс на примирение в падението си и в очакване противникът ми да ме помилва, за да ме довърши както би сторил гладиаторът на арената, след като е получил разрешение от императора и така да задоволи жаждата си кръв. Този път императорът ме помилва, палеца му беше посочил нагоре, тълпата не крещеше, защото не виждаше кръв да излиза от телесата ми, разрязани от метала на сабята, за да спрат сърцето ми и да ме изтрият напълно от света на живите. Гладиаторът, моят противник, беше протегнал ръката си, за да ми помогне да се изправя. A аз, щастливата жертва на един жесток спектакъл за възрастни, я поех и ѝ позволих да ме издърпа, дишайки и възхищавайки се отново на слънчевите лъчи, отразени в лазурното небе, лишено от облаци. Нямаше да вали, слава богу.

«Казвам се Синди».

«Мелани».

«Мелани е хубаво име. Може ли да те наричам Мел?».

«Може. Наричайте ме както сметнете за добре».

«Сигурна ли си, че не те дразни?».

«Не, не ме дразни, иначе бих го казала».

«Аз съм на двадесет и пет години, Мел!».

Не отговорих. Не исках да си спомням в момента на колко години съм.

«Знаеш ли какво означава това?».

«Нямам представа. Може би, че сте родена преди двадесет и пет години?».

«Остроумно наблюдение, Мел! Но това е само аритметика, няма нищо общо с това, което аз имам предвид. Исках да кажа, че съм млада».

«Радвам се за вас, Синди, аз съм обаче по-стара, на тридесет и пет години съм». Подскочих, когато си дадох сметка, че неочаквано споделих детайл от живота си, който нямах никакво намерение да казвам на околните. Казах й възрастта си, предавайки в ръцете ѝ кутията съдържаща живота ми, дори и тази част, която опитвах така усърдно да забравя.

«Значи сме почти връстнички».

«Е, не бих казала. Имаме цели десет години разлика».

«И какво от това?! От едно и също поколение сме. Това на Бийтълс, Елвис, джинси и разкопчани ризи, брилянтин в косите и Кадилак! Чу ли вече “A hard day’s night”, новата песен на Бийтълс?».

«Да, разбира се, че я чух! Обожавам Бийтълс!», споделих, отново с учудване.

«И аз ги обожавам! А и момчетата са много хубави. Боже мой, как бих ги свалила!», каза тя, преди да затананика мелодията с хубав глас.

«Мел, говори ми на „ти“ ! Няма да те изям, спокойно».

Замислих се задълго, сякаш решението дали да приема предложението ѝ или не, беше въпрос на живот и смърт. А това щеше да е нещо банално за един „нормален“ човек, инстинктивен избор. Инстинктът, който води животните и който аз никога не бях развила. Синди ме погледна в очакване на отговор. Мълчанието ми е и въздържаността ми я бяха учудили малко.

«Добре». Усмихнах ѝ се, сякаш исках да я наградя за търпението ѝ, в отговор на хилядите въпроси, които може би кръжаха в главата ѝ в този момент. Може би чаках именно да поиска да го направя, открехвайки сейфа, в който се бях затворила сама и да пусна вътре отново въздух, а може би и някое и друго парче остатък живот. Може би Синди ме смяташе почти за луда, човек, който се нуждае от помощ. И имаше право.

«Накъде отиваш?».

Неподходящ въпрос с труден отговор. Вече бях обаче направила компромис. Още една изповед от моя страна, нямаше да изкриви образа ми повече отколкото вече беше.

Нямаше да промени руслото на съдбата ми. Въпреки това, останах донякъде резервирана, докато ѝ отговарях.

«Отивам в Кливлънд».

«В Кливлънд! Жестоко! Аз съм от Кливлънд, връщам се у дома!».

Почувствах се като прегазена от валяк, една от онези машини, използвани за полагане на асфалта, които изглаждат дзифта докато стане гладък като стъкло. Този път обаче, в черният дзифт разпилян по земята, бях и аз.

«Ах!». Това беше единствения звук, който успях да издам с втвърдените ми гласни струни.

«Къде ще отседнеш?».

Още една язва се отваряше в още кървящата рана. Какво трябваше да отговоря? Че нямам определена цел? Че всъщност нямах дом, в който да живея, но че щях да обикалям улиците като бездомник, търсейки нещо евтино, където да преспя? Това е идея! Можех да кажа, че ще остана в Кливлънд само за малко, че само минавах оттам! Така щях да имам оправдание, за да се измъкна от кашата и да избягам всеки момент от нея, за да си възвърна живота! Моят живот! Да, но кой живот? Имах ли такъв?

«Ще бъда в хотел. Само минавам, ще остана няколко дена», отговорих, горда от това, че бях уцелила правилния път най-сетне и че го бях решила сама. Беше напълно ново чувство за мен, безкрайно могъщо, гениално, цяла лавина от енергия.

«Разбирам. За няколко дена. Добре, значи можеш да дойдеш с мен у дома!».

«Не, има си хас! Не искам да съм в тежест на никому. Благодаря за предложението, но не мога да приема, съжалявам».

«Каква ти тежест, Мел! Ние в Охайо сме такива! Имай късмет да ни откажеш гостоприемството!».

«Но ние от Западна Вирджиния сме малко различни».

«От Западна Вирджиния! Оттам ли идваш? От кой град?».

Думите ми бяха станали вече публично достояние. Дори и възрастният мъж свали вестника си, за да види това бегло лице, което изпълваше тясното пространство с думите си. Без съпротива изплюх и това.

«Жестоко!».

«Но какво означава “жестоко”?».

«Означава “хубаво”, “яко”! Къде живееш ти, извинявай? Никога ли не си чувала тази дума?».

Излъгах я, казвайки ѝ че съм я чувала, но че не можех да я вместя в речника си и затова бях загубила интерес от значението ѝ в този смисъл. Всъщност, знаех чудесно значението на думата, използвана преди всичко от подрастващите, това, което не разбирах, какво „жестоко“ намираше в нещата, които казвах. Защо това момиче успяваше да намери нещо добро или хубаво в нещата, градовете или ситуациите, които винаги съм ненавиждала? Започнах да си мисля, че може би, ако остана за малко с нея, щеше да ми се отрази добре. Може би щях да се науча да живея по-добре, крадейки безплатни уроци от едно по-младо от мен момиче, като социален паразит. Може би тя наистина знаеше как трябва да се живее в този свят, от който и двете бяхме част, с нашите безбройни различия.

«А ти къде живееш?», попитах.

«На брега на езерото Айри. Много красиво място, предимно вечер, когато градския шум намалее и се чува само този, идващ от езерото. Къщата ми има изглед точно към него и от градината може да се наслаждаваш на прекрасни, цветни залези. А и аз живея сама, никой няма да ни притеснява!», заключи тя с хитра усмивка, каквито бях виждала при някои петнадесет годишни, жертва на първите си хормонални сътресения.

Усмихнах ѝ се и по този начин потвърдих, че приемам поканата ѝ. Щях да ѝ се отплатя по някакъв начин, щях да разделя с нея разходите по покупките и консумативите, щях да работя и подобни. В онзи момент мислех, че става въпрос за кратък престой при нея, през това време щях да си потърся самостоятелно жилище и при нужда, можех да се виждам с приятелката си всеки път, когато бе необходимо. Приятелката ми! Изглеждаше толкова странно да го кажа и почти нереално да го чуя. Но грешах, при положение, че в онази къща на езерото Айри, прекарах голяма част от живота си. Само за един ден бях станала притежател на две неща само за мен – моя приятелка и мой живот. И всичко това заради или по вина на Синди и нейното безпардонно поведение, което беше премахнало всичките ми бариери и най-малкия остатък от желание за изолация. Нейното изпълващо присъствие ми даваше сигурност, както любовта на майката или прегръдката на сестрата, която никога не бях имала. С нейният агресивен начин да влезе в живота ми с думите си, с погледа си, с цялата си енергия и с дъвката в устата ѝ. Попитах я дали има дъвка и за мен, тя ми даде. За първи път в живота си дъвчех дъвка, имаше вкус на ягода.