Kitabı oku: «Stihotvorenija», sayfa 4

Борба

 
В тъги, в неволи, младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде…
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост… Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи святи, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят нейде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря —
"Бой се от бога, почитай царя!"
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но, кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със вяра:
мълчи, моли се, кога те бият,
кожата да ти одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
"Боже, помилуй – грешен съм азе",
думай, моли се и твърдо вярвай —
бог не наказва, когото мрази…
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ – вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби – зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещен конец…
Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"
 

Странник

 
Бързай, странник, върви скоро
къща бащина да стигнеш,
пред къщата играй хоро,
през хорото ти ще минеш.
 
 
"Добре дошел", ще ти кажат
деца, баби и подевки;
а момите – те играят
подир дружкини засевки.
 
 
Няма нищо! Други зема
тази, що си нявга любил;
но и за теб моми има:
бог не си с камъни бил.
 
 
Ще излезе стара майка
да посрещне мила сина,
ще заплаче, ще завайка:
"Син дочаках от чужбина!"
 
 
Ще прегърне мъжка снага,
а ти нейни стари кости;
ще чуйш майчина си тъга,
ще чуйш нейни думи прости.
 
 
Ще чуйш, ала недей плака,
първо либе че сгодили,
друга вест те тебе чака —
за баща и братя мили!
 
 
Турци тейка ти убиха,
братята ти и двоица
полежаха, па изгниха,
отровени във темница.
 
 
Но то нищо! Ти да си жив,
баща скоро ще да бъдеш, —
бог е добър и милостив,
а ти трябва род да въдиш.
 
 
На, че плачеш! Ех, жена си!
За жени е плачът даден,
за жени, за сиромаси:
ти не си ни гол, ни гладен.
 
 
Речи тамо: "Бог да прости",
на попове по патрихил,
на трапеза свикай гости,
пък бъди, какъвто си бил!
 
 
Земи жена хубавица
или грозна със имот;
народи рояк дечица
и с сюрмашки ги храни пот.
 
 
Тъй глупецът, тъй залита
да прекара добър живот,
и никога не се пита
човек ли е той или скот!
 

Ней

 
Питаш ме, защо съм аз
дохождал нощя у вас,
как съм скочил през плета
и що щял съм да крада.
 
 
Кат мъжът ти не съм стар
да не видя в темна нощ:
аз си имам за другар
на поясът остър нож.
 
 
Нощ бе темна като рог,
примъкнах се като смок:
слушам, гледам – сички спят,
спеше си и ти с мъжът.
 
 
Там в градина аз седнах,
в ръка силна нож стиснах:
ще излезе, рекох той,
ще изпита гневът мой.
 
 
Гледам вкъщи свещ гори,
вие спите – мен в гърди
силен пламък, яд гори
и гняв ще ме умори.
 
 
Впил съм очи във свещта,
а не виждам, че нощта
превали се и мина
и зора се веч сипна.
 
 
Славей песен си запя:
с радост среща той зора:
през прозорецът глава
се показа и засмя.
 
 
Тебе тутакси познах
и тогаз се чак стреснах:
"Друг път", славею казах
и през плетът пак скокнах.
 
 
Ето защо идвах аз
в темна нощ и грозен час:
ще умре един от нас —
ил мъжът ти, или аз!