Kitabı oku: «Pastr svjat», sayfa 14

И тя го загледа в очите разгалено. Студът на улицата беше изкарал пресен румянец на бузата й; светлите й умни очи играеха жизнерадостно.

– Прекрасно, Зинаида Матвеевна – отговори принудено Гороломов и със зъби пришушна: – Кой бяс те доведе тука! – Защото в упоението на успехите си той беше съвсем забравил госпожица Берендеева и обещанието си, както забравяше всичко, което не влазяше в областта на неговото себелюбиво тщеславие.

Той не можа да се стърпи и й каза:

– Ах, Зинаида Матвеевна, каква охота да бягаш тука от Швейцария посред зима? Това е лудост.

– Обязаност человеческа, Панаша, вижд тия проклети войни какви жертви, какви страдания…

– Защо проклети войни? – пресече я Гороломов… – Войните са закон природен.

– Ну, над природния закон има по-висок закон на съвестта: той ни заповяда да облекчаваме поне злините, които не могат да се избягнат.

– Ох, тия сантименталности…

– Как? Панайот Петрович? Да не подаваме ръка за помощ на страждущето человечество! Пак чудак! – каза поудивена курсистката.

– Оставете се от тия человечества, от тия гръмки думи… Аз се убедих вече от опита на живота, че нашите принципи и идеали не са друго освен празни мехури… Животът е хазартна игра, Зинаида Матвеевна. Който има силно чело, той разбива стената. Щастливият – щастлив, а нещастният – зарежи го; нищо няма да го спаси: той трябва да загине.

Зинаида го изгледа поразена.

– Панайот Петрович, какъв е тоя език у тебе? Пак крайности, пак чудачества! – После прибави добродушно: – Любопитно е сега щеш ли да се върнеш да продължаваш в Цюрих, като вкуси от тия работици – и тя бараше сребърния и емайловия кръстове на гърдите му.

– Невъзможно, Зинаида Матвеевна.

Зинаида го изгледа въпросително.

– Отечеството… Зинаида Матвеевна… Момент велик сега… Трябват сили…

– Значи, прегръщаш военната кариера?

– О не, да беше траяла войната – друго: кариера велика… Но тоя проклет мир, който насила ни навръзват… Не, господарствена кариера и блестяща.

– Що, министър може би?

Гороломов само климна и се усмихна.

Девойката се позамисли на миг.

– А нашите високи мечти? А Ураган? Значи, напущаш! – каза тя удивена.

– Ураган? Ах, Зинаида Матвеевна, защо не кажеш: "Нашите детински глупости?" Аз изтрезнях вече от пиянството на смешния хуманизъм и на разни урагани. Светът е такъв, какъвто си е. Никой не може да го управи… най-умното е да се ползуваш от обстоятелствата. Смях е да гониш дивото, когато си уловил питомното.

– Странно впрочем… Отдавна ли беше, когато ти се възмущаваше от народни паразити и вярваше в доброто и в прогреса? Какъв прелом, Панайот Петрович, стидно! – каза девойката живо…

– Да, отдавна, отдавна, много отдавна беше! – когато господ ходеше по бели гащи, Зинаида Матвеевна!… Но аз изтрезнях! Днес познавам само един бог, само един прогрес: личното щастие и баста!

Гороломов произнесе това цинично признание с раздразнен глас, защото той чувствуваше, че разговорът непобедимо водеше към неприятна тема… Ставаше му неловко. Зинаида Матвеевна помнеше, навярно, по-добре словото му, отколкото сам той, и му го наумяваше с присъствието си. Тя му се навръзваше на врата сега, когато той имаше желание да бъде свободен. Но той трябваше по-скоро и веднаж завинаги да се разчисти с нея. Той имаше един куп способи, или жестоки, или низки – той избра последните: те пò отговаряха на природата му. Той си направи печално лице и въздъхна дълбоко.

– Защо въздишаш, Панайот Петрович? Напразно, ти трябва да се радваш, ако не за друго, поне задето виждаш твоята Зинаида – и тя го гледаше нежно.

– Ах, именно за това скърбя, драга Зинаидо.

Девойката изгуби цвета си. Тя го погледна неспокойно и попита бързо:

– Що има, Панайот Петрович?

– Зинаида Матвеевна, аз съм голям престъпник пред вас. Аз съм жертва на съдбата си и най-нещастния човек – каза той с трагически вид.

– Що е, за бога?

Той наведе глава и я фана за ръцете.

– Слушай моята изповед като честен човек, па презирай ме или прости ме.

Гороломов с убито лице, с разтроган глас й разказа либенето си преди три години с Марийка, клетвата, която й бе дал, нещастията, които донесе тая любовна връзка на момата и които, по своята непростителна ветреност, не предотврати тогава, макар че би можал; товарът, който тежеше на съвестта му за тая жестокост към една любяща девойка; после, новото си увлечение в Швейцария в Зинаида, от която бе опленен и тогава, и сега, заблуждението, в което я бе държал против волята си, като й скри свещеното си задължение към Мария; после – срещането с Мария – жертвата си, раздирателната сцена, която последва, страшната борба между дългът от една страна и сърцето от друга – борба, която потресе цялото му същество и в която той просеше помощта я съветите на Зинаида, за да излезе честно из нея.

Лицето на курсистката беше помрачено. Тая горка изповед, която нанасяше смъртен удар на надеждите й, я прободе и покърти.

– Панайот Петрович – продума тя, – ти постъпваш като благороден человек… Аз се отказвам доброволно от щастието си; направи щастлива девицата, която има повече право на твоята привязаност.

Гороломов й зе ръката и я цалуна от благодарност… Той едвам скриваше радостта си.

Но след тия думи страданията внезапно победиха твърдостта на младата рускиня. Сълзи бликнаха по очите й… Тя бързо облече дрехата си и преди да иде към вратата, обърна се към Гороломова:

– Бъдете уверени, мосье Гороломов, че ви се не сърдя. – Но гласът на бедната девойка отслабна задавен.

В това време вратата се отвориха възло и влезе Спасов. Той беше в граждански дрехи и твърде прибледнял. Лявата му ръка висеше на подвезка.

– Здравствуй, Спасов! – каза неволно Гороломов.

– Курудимов! Ти си един безчестен человек! – повтори натъртено Спасов. – Не ти стигна, дето опозори и уби нравствено Мария; не ти стигна, че уби зверски баща й в тъмницата, а сега си си позволил да се гавриш пак с жертвата си, безсъвестнико!

– Не те разбирам!

– Не ме разбираш? – изрева вън от себе си Спасов. – Вчера си ходил при Марийка, та си й нанесъл гнусни оскърбления и й си предлагал мерзости, за каквито само ти си способен… У тебе няма капка човещина!

– То е моя работа… Тебе каква ти е Мария, та се грижиш?…

– Годеница ми е, лъжливи герою!

И с едно силно дръпане Спасов отпра еполета му и махна да то перне с него по лицето.

Гороломов се отдръпна в ужас, като викаше към рускинята:

– Сумасшедший! Сумасшедший!

Спасов го погледа разтреперан, па излезе полека.

Курсистката присъствува немешката на тази сцена. Но тя разбра почти всичко. Нейната женска догадливост позна, че тука беше въпроса за същата Мария, за която одеве й говори Гороломов тъй трогателно. По неговото страшно смущение тя позна, че са истински калните дела, в които го изобличаваше гостът, и че одеве е слушала лъжи, а по позорното и безответно приемане оскръблението, и още с еполета, тя видя пред себе си подлец.

Тя го изгори с презрителния си поглед и изскокна.

Гороломов дълго оста като слисан. От прехласнатост той даже не можеше да прочете визитните картички на двама кореспонденти, които чакаха на вратата му.

...................................................

Мирът се сключи, но господ не даде мир на България. Трусове продължаваха да я разклащат от основи. Черни облаци затуляха от нея слънцето на правдата и милосердието… Гороломов следваше да става велик. Из литературата, из науката, из идеологията, из армията и човещината той излезе банкрот. Животът му оставяше една врата отворена: политиката. Той плуваше сега в мътните талази на стихията си. Стана публицист и извика на живот най-зверските инстинкти на сганта, писа кръвнишки членове, посипани с барут и петрол, които разнасяха из въздуха шумът от костоломието и миризмата на гробищата и салханите… И славата на името му растеше!

* * *

Мина се още време. В събранието у един министър, дето случайно присъствуваше и Китеров, дошъл наскоро от Русия, ставаше дума за запразнянето един твърде важен господарствен пост, останал сега вакантен. Гороломовото име падна от всичките уста.

– Та вие знаете ли кой е Гороломов? – каза Китеров очуден. – Той биде изгонен позорно от университета?

– За убежденията си, да – възрази министърът.

– За убеждения? Не, той открадна едно брилянтово перо из един магазин, затова бе изключен.

Всичките зяпнаха в недоумение и недоверчиво.

– Аз не ви говоря и за тукашната му репутация…

Събранието се пошушука една минута.

– Гороломов е една сила – каза внушително един министър.

– Сила е – потвърди друг министър.

– Сила, сила – отзоваха се важно и другите.

Разговорът мина на друг предмет…

1888

Сладкодумен гост на държавната трапеза

"Името ми е легион,

защото сме мнозина."

(Евангелие от Марка – 9)

I. Бирарията "Червен рак" беше пълна с народ и тая вечер…

Бирарията "Червен рак" беше пълна с народ и тая вечер. Около всичките маси седяха гости, пиеха бира или коняк, гълчеха, смееха се сред една гъста атмосфера от цигарев дим. Малцина само четяха вестници на мътната светлина, която даваха ламбите от потона. На всяка минута шумът, възклицанията "гарсон", "цал", "плати", удрянията с чаши по масите се увеличаваха, както и числото на гостите. Защото часът беше дошел вече, в който министерствата и всички присъствени места се затваряха и канцеларският народ като една недисциплинирана армия хукваше из улиците, разливаше се на четири страни и след малко изчезваше в кафенета, бирарии, гостилници, кръчми, кафе-шантани и прочие Данаеви делви в столицата, които гълтат една осма от българския държавен бюджет.

Шумът и навалицата растяха и за това още, че студът се усилваше навън; един остър вятър гонеше немилостиво всекиго и обезлюдяваше улицата.

Вратата, която постоянно се отваряше и затваряше, пропусна и един висок, прилично облечен господин с длъгнесто, гойно и червено лице, с твърде самодоволно изражение, с черна брада, модно подстригана. Той се спря настрана от вратата и оттам внимателно хвана да се вгледва в бирарията и да рови с поглед из публиката, която се теснеше около масите, като си вадеше полека черната ръкавица от дясната ръка. Вероятно той диреше или празно място някъде, или някого – при масите. И по нехайното му и непринудено държание, и по самоуверения му поглед познаваше се, че той е вещ в това място и стар гост на заведението, дето всяка вечер намираше същия дим и шум и същото общество, и нищо не може да го учуди или стесни.

След половина минута назъртане тоя господин остави своя наблюдателен пост и бързо се запъти през масите към противоположната страна, като раздаваше пътьом другарски климания и ръкостискания на приятелите. Той се спря при една маса в ъгъла, дето седяха двама души. Единият от тях, по-старият, беше човек мурголик, сухичък, с брада а la Batemberg и с поглед спокоен и полуиронически. Той беше облечен изящно и крепеше на коленете си един чер портфейл, каквито носят адвокатите. Другарят му, млад момък с живо лице, в сиви шаячеви дрехи, но със свенливо учуден и любопитен поглед, познаваше се, че не е тукашен, а е дошъл от провинцията.

– Здравствуй, Балтов! – извика той към мурголикия.

– О, Жоржо! – И Балтов постана и подаде ръка на новия гост, който закачаше палтото си на стената. – Какво искаш?

– Мерси, мерси… аз ще пия един коняк: вкочанясах – каза Жоржу и притегли един стол и седна тежко на него. После изгледа другаря на Балтова, който машинално бе взел да гледа в един немски вестник, вероятно да се избави от неловкото положение, защото Балтов забрави да ги запознае.

– Ах, да ви запозная: Аврамов, учител от Добрич.

– Аврамов? Брат на нашия архивар Аврамов? И той е от Добрич. Радвам се – извика Жоржу, като пресече Балтова и не го остави да произнесе и неговото фамилиарно име. – Аврамов, чуден човек, колеги сме… та ваша милост сте му брат!

– Не сме братя; има Аврамови други в Добрич – отговори стеснено провинциалният учител, като се изчерви.

– Все едно… Драго ми е. Вие отдавна ли сте тука ?

– Завчера пристигна – отговори Балтов… – Гарсон!!… Още две бири и един коняк…

– Пръв път ли ваша милост дохаждате в столицата?

– Пръв път.

– И то сред зима?

– Тъй ми се случи.

– Е, какво впечатление ви прави София? – попита равнодушно, почти машинално Жоржу, като разглеждаше някакви фигури в обявленията на немския вестник.

– Много добро впечатление – отговори Аврамов със сърце.

– Тоест как добро впечатление? За какво? – попита малко сопнато и наставнически Жоржу, като сложи вестника на стола.

Аврамов се посмути малко, па отговори:

– Как? Напредък, улици, здания хубави, богати магазини… Прилича вече на столица…

– И цивилизация, нали? – изсмя се Жоржу.

Аврамов го погледна позачудено.

– Защо? И цивилизация! – отзова се Балтов, за да помогне на провинциала. – Де ще бъде цивилизацията, ако не в столицата – в Бейлерчифлик ли?

Жоржу гаврътна буйно коняка си, устрели с решителен и войнствен поглед Балтова и каза ниско:

– Цивилизация? Кажи еврейщина, немщина, глупави моди и съсипия, а никак не цивилизация! Ни сянка от нея няма… Трябва човек да е сляп, за да не разбере истинския характер на нашата цивилизация… Разбирам, господството му иде от провинцията и всичко го омайва и той е във възхшцение… Но който вникне в основата и на какво се гради всичката тая столична декорация, ще види, че всичко е фалш, калайма и опропастяване… Господин… извинете, забравих ви името.

– Аврамов.

– Господин Аврамов, разберете, тия украшавания не се правят с молитва, а с милиони левове; имате ли ги? Нямаме ги. Кой ги дава? Немците! Сиреч дългове и дългове… Да, всяка една нова улица, къща, богата магазия е една халка на нашето икономическо робство под немци и евреи; всяка дреха, мобил, джунджурия, иглица, с които ни снабдяват безчислените гешефтари, е един комат, който чуждата експлоатация изтръгва из ръцете на бедния български занаятчия и търговец, е последният смъртоносен удар на нашата умираща индустрия. Па и тия разкошни балове и празници, които са на мода днес и разоряват нашата аристокрация – айлъкчийската аристокрация, – действуват като епидемия за българската кесия… И всичко, всичко, що виждаме, що вършим и що наричаме напредък, е само маймунско подреждане, свежда се само към икономическото ни и нравствено подчинение на чужди… Ето, господин Балтов, каква е работата… Покорно благодаря за твоята цивилизация… Аз пò бих желал столицата ни да приличаше на Бейлерчифлик, но българските милиони да останеха в България… Нека се цивилизуваме по-късно. Голтаци сме…

Подир тая въодушевена реч Жоржу отхлупи назад шапката си и гневно почука с бастуня си по масата, за да дойде келнерът.

Аврамов беше зяпнал още в устата му, учуден и смаян от това, което чуваше.

Балтов пое спокойно:

– Жоржо, пардон, ти, както винаги, се екзалтираш и всичко преувеличаваш или изопачаваш… Говориш ми все крайности.

– Говоря правото, Балтов! Аз не съм адвокат!

– Говориш парадокси, подмесени с малко право…

– Цяла истина говоря и само истина говоря, опровергай ме… Zwei Gläser Bier… и един коняк още със закуски – обърна се Жоржу към слугата, който се яви на зова му.

– Да предположим, че е истина, но много стара истина, допотопна истина казваш и ти не си Колумбът на тая истина – отговори живо Балтов. – Работата е не красноречие да ми продаваш – каква полза от думи? – а да помогнеш на злото… да изнамериш лека… Аз ще ти целувам ръка, ако направиш това велико откритие… Само ми се чини, че това, което става у нас, фатално трябва да стане: ще подражаваме на европейците, ще заемаме модите и парите им, докато стъпим на собствена нога… Никой не е устоял на напора на времето – нито Китай – и ние няма да устоим… Всички знаем това, че е така… Е добре, лека, лека кажи ми.

– Дай ми власт, дай ми сила и лекът е готов.

– Добре, предположи, че в твои ръце е законодателната и изпълнителната власт на страната. Всесилен си. Как ще попречиш на разпространението на немските боклуци? Ама не забравяй капитулациите.

– Капитулациите не закачам… Ще издам закон: всеки държавен службаш, граждански бил, военен бил, от разсилен до министър, с една реч, всички ония, които веднаж в месеца бъркат в хазната, па и семействата им задължават се да носят дрехи от български платове. Включвам тук и войската. Без това условие никой не може да бъде на държавна служба. Разбираш ме. Предположи сега, Балтов, че се туря строго в действие законът ми. Какво излиза? Ето: сто хиляди хора, най на малка страна, като харчат на година едно на друго по двеста лева всеки за насърчаване на българската индустрия, ще оставят в България годишно двайсет милиона лева само от тоя артикул – платовете! А тия милиони сега отиват в чужди джобове… След пет години България ще бъде цветуща и богата, многобройни градове и паланки ще се съвземат и съживят; хурката, станът, машините, фабриките ще дадат работа и хляб на хиляди и хиляди честни семейства… Благодат божия ще настане… Да?

… А твоите капитулации нека си цъфтят… Даже повече, за да се не сърдят виенските и пещенските дипломати, аз ще отпущам платовете им без всякакво мито в столицата… Нека им бъдат купувачи боянските шопи, изпъдените чиновници, които гладуват по цял ден над вестниците в кафенетата, и деветстотинте софийски метачи, вечните викачи на "ура".

Жоржу млъкна, очите му се устремиха победоносно в Балтова, като че чакаха някое възражение, което той се готвеше да направи на прах. Балтов не отговори, той продължаваше да мълчи иронически и да пуши цигарата си, стисната между зъбите му. Той сещаше всичката непрактичност на Жоржовото учение, но не пожела да му възразява. Може би той и друг път беше слушал и от него, и от други същите филипики против злото и същите противодействени мерки, невъзможни и немислими на тая минута. Аврамов обаче не удържа възхищението си от тая чудесна идея и се обади:

– Но тогава защо у нас не сторят това умно и законно нещо? Това ще спаси отечеството. Няма ли толкова патриотизъм? Народното събрание например…

Жоржу се намръщи и каза:

– Народното събрание, бай Аврамов?… Ако Народното събрание в последнята си сесия вместо сумата празни решения би издало тоя закон, то би спасило България… България щеше да е длъжна да въздигне приживе паметник на всеки един депутат… Но работата е, че Народното събрание… Нейсе, не – да спи куче под камъче… Казваш, патриотизъм, отечество… Ах, бай Аврамов, познава се, че из провинцията идете. Там още може да минува такава стока като патриотизъм, отечество, в Добрич; а в София и вехтарите-евреи нищо не дават за тях. Провинциал, провинциал си ти… Тука всеки, който може, скуби, ползува се от положението, пълни джоба… Все за народното добро… Разбираш?

Жоржу спря внезапно, защото от съседната маса стана и се обърна насам един господин с твърде важно лице, с бакембарди и с дебел чер бастун.

Тоя господин очевидно ставаше да си отива; като погледна Жоржа, подаде му ръката си.

– Жоржо, чете ли нотата? – попита той ухилено-лукаво.

– Да, московецът пак лае на хаба… Елате, заповядайте… Един пилзнер? – каза Жоржу твърде любезно, като притегляше един стол за него.

– Благодаря, Жоржо, отивам си вече за вечеря. А propos, прие ли и ти билет за утре вечер?

– Приех го, ще бъда… Пий поне един коняк…

– Мерси, мерси, бързам…

И господинът с бакембардите се промъкна между масите, около които публиката се разредяваше вече, и си излезе.

Жоржовото лице внезапно бе добило безпокойно изражение. Той пошушна Балтову:

– Балтов, как не сме го видели одеве? Той бил зад нас!

– Даскаров ли? Аз го видях, мислех, че и ти го видя – отговори равнодушно Балтов. Като произнесе тия думи, погледна часовника си и стана.

– Къде? – запита го Жоржу.

– Отивам да вечерям.

– Стой, заедно ще си вървим.

– Да, да, да си вървим – продума и Аврамов, но познаваше се, че той предпочиташе Жоржовите приказки от вечерята, защото едвам се помръдна и пак остана на мястото си.

– Та вам пътят е съвсем на друга страна, а аз отивам на "Родопи" и ние още от вратата ще се разделим – каза Балтов, като чукна на келнера.

– Какво, ще плащаш ли? Остави, то е моя работа! – И Жоржу задържа ръката му, която бъркаше в джоба, да извади портмонето.

– Не, не приемам… По немски е моето правило: пил – платил – възрази Балтов.

– Дявол да ти вземе тебе немското правило и немците ти! Ти знаеш… че не мога да ги търпя тия гешефтари! А аз държа за славянското гостолюбие! – извика Жоржу и го отстрани грубо от келнера, дошел на викането. Балтов го изгледа полунедоволно, полуучудено.

– Сбогом… Сбогом, Аврамов. Оставям те на попечението на тоя "сладкодумен гост на държавната трапеза".

И Балтов ухилен се запъти към вратата.