Kitabı oku: «Italija», sayfa 4

Везувий

 
Във свойта черна ризница от лава,
сърдит край синьото море, един,
стърчи Везувий – мрачен исполин,
и с гъстък дъх небето замъглява.
Помпея, Херкулан и Стабий спят
в нозе му кат изринати скелети,
отпреж морето пей, шуми и свети,
а окол – миртови гори шептят.
Настане нощ, природа занемява,
гори заспят, море сумти едвам,
а старий исполин, се буден там,
със огнен дъх небето осветлява.
 

Целувката на Юда

Пред картината на Страшния съд

 
Кога безумний Юда на връвта увисна,
из тъмний ад на огнени крила
чер демон прилетя – от радост писна
и грозний труп блъсна и разлюля.
Па взе го за връвта и в ада скочи,
в пламтещето го езеро цопна,
де жупел ври и смрадна пяна клочи;
месо се пържи, кожата капна…
Тогаз ужасний адски цар, в полуда,
изсмя се бясно, с рев преграбчи Юда
и върна му по черните уста
целувката, що оскверни Христа.
 

Рим, 1883

Неаполският залив

 
Прекрасно си нощем, Неаполско море,
    когато зефирът завей
и твоите сини, кристални простори
    луната със злато залей.
Обичам чаровната нощна разходка
    по твойте заспали вълни —
да гледам Везувий от леката лодка
    как в звездното небе дими;
ил – спящий Неапол под твойте милувки,
    ил мъртвий помпейски форум,
и с някоя апса звънливи цалувки
    да роним със сладкий ти шум.
 

Неапол, май 1884

Comme mi e odorando

(Песен на неаполитанска цветарка)

 
Аз съм гиздава цветарка,
Каролина ме наричат,
със цветята аз живея
и цветята ми приличат
    Come mi e odorando.
Минувачо, купи китка
от трендафили засмени,
аз сама я помирисах —
тя мирише като мене:
    Come mi e odorando.
Завтъкни я и помни ме,
аз съм bella Каролина,
тая заран аз набрах я
росна в нашата градина:
    Come mi e odorando.
 

Джованина

 
Налей, моя bella,
мургава девица,
отдека си взела
туй страстното лице?
Слънцето ли твойта
пламенност създаде?
Морето ли свойта
игривост ти даде?
Налей, Джованино,
вакханко, наливай,
разпаляй ме ,с вино,
с очи ме упивай.
Дай да чукнем, мила,
звънливите чаши,
дай, да влейм жар, сила
във гърдите наши!…
Животът е скучен:
пей, лудувай, викай,
на тоз език звучен
ти ми чуруликай!
Кат туй сладко вино
сладък е, вакханко,
налей, Джованино,
пей, неаполитанко!
 

В Помпея

 
Палатите са глухи,
форумът не гърми,
във мраморните бани
чучурът не шуми.
Кумирите сломени
преглупаво стърчат,
из улиците пусти
столетията спят.
"Segnore, ей Помпея,
излязла из прахът —
велика епопея
на слава и на смрът!
Туй Августовий трон е,
а туй – Дианин храм",
добрият чичероне
мълвеше вещо нам.
"Приятелю, продумах
(но без да бъда чут),
тук нищо ме не чуди,
не си задавай труд.
Развалини, гробове
пръв път ли виждам аз?
И в мен една Помпея
таи се тоя час.
И в мойте гърди крий се
цял свят, що вдъхва страх:
олтари запустяли
и идоли във прах.
Но те под ключ са вечно,
в дълбока тъмнина,
и никой чичероне
не може ги узна!"
 

Статуята на Мойсея

Parla!

Mic. Ang.

 
Кога великият художник римски
вълшебно мъртвий мрамор оживи
и на Мойсея ликът исполински
пред него горд и страшен се яви,
той впи очи в грамадното си дяло:
"О, камък! В теб си геният излях,
аз образ дадох ти, и кръв, и тяло,
вдъхнах ти мисъл и душа ти влях.
Творец съм твой, и бог, и се гордея!"
И, блед, настръхнал, полудял дори,
той грабна чука и блъсна Мойсея
в коляното, кат викна: "Говори!"
 

Рим

Колизей

Panem et circenses

 
"Игри и хляб! Игри и хляб!"
    Крещи великата тълпа.
Търчат: патриций, цезар, раб —
    на кървавата веселба.
Гърми огромний Колизей
    от триумфален клик,
във цирка топла кръв се лей
    и смъртен чуй се вик…
Минаха векове. Падна
    непобедимий град
и с него старий свят рухна —
    от робство и разврат.
Стърчи умислен Колизей —
    скелет на свят умрял,
но колчим вятърът завей
    под свода му заспал,
пак чуваш някой див напев
    от плясъци и шум голям,
размесени с ужасний рев
    на цирка с кръв заливан там.
 

Пред Колизея

 
Мълчи арената, де кръв ручала,
де бесният нубийски лъв ревал,
де тъпий роб безумно като мрял,
стохилядната сган ръкоплескалата.