Kitabı oku: «Zidari», sayfa 4
Дончо. Хайде – ще им кажем как се пали!…
Момците (нарамят пушките). Хайдете!
Христо. За бога ще се бием! И с бога напред!
Първи момък. Тъй. Не за грабеж като тях. Добре я рече.
Дядо Милко. За бога, момчета! И аз съм с вас! Видях, няма други път!
Михо Ножът вече опря до кокала!
Майстор Брайно Христо е зидар и юнак – той има сърце за всички! Вървете! Както е въртял чука досега, тъй и пушка ще дига. Вървете с него!
Първи момък. Христо главатар да бъде!
Трети момък. Христо! Той най-добре знае да се разправя с Коняра.
Момците. Той, той ще ни води!
Михо. Нека бъде Христо. Само вървете подир едного всички.
Дончо сепнато вперя очи ту в момците, ту в старейшината, но не говите погледи долавя само Христо и самодоволно се усмихва.
Христо. Като кацна аз отгоре над скалите – да ми запее кавала: кърджалийски писък и врява ще му отпява!
Дядо Милко (като слога ръка Христу на рамото). Юнак ви е главатаря, момчета, ще ви нареди. За права бога като се бийте и бог ще бъде с вас!
Георги. За права бога ще си отидем и ний – туй за туй.
Майстор Брайно. Такъв зидар искам! – С него черква на цял род издигам! Слушайте го всички. Сега го проумях вече: не само черкви да гради – за по-светла черква е роден той!
Христо. С пораснало от боя сърце като се върнем, пак ще градим, майсторе!
Дядо Милко (към задарите). Хайде и вий! Те ще идат да спрат кърджалиите – вие ще довършвате, – Да я покрием веднъж! Изправете кръста отгоре, той вече ще ни закриля! Ела, майстор Брайно, го земи. Аз съм го прибрал у дома.
Докато старейшина и майстор Брайно влизат у дядови Милкови, зидарите, сбрани накуп, възкачват на една страна под дъба момците и започват шумна, не силна разправия – Дончо снема кавал от рамо и отстъпва от четата на момците. Шумът постепенно се усилва.
Четвърти момък. Дончо, къде?
Дончо. Аз няма да дода!
Драган. Дотук ли ви беше сговора!
Христо. Тамам, като няма да дойдеш, дай ми кавала, че за мене няма пушка.
Дончо (като го смерва с очи). Де ти е пушката, юнак?
Михо (улавя му пушката от ръката и я подава на Христа). Дай я! Видях ви аз колко ви е вам присърце и род, и вяра – до свади! (Към Христа.) На…
Дончо. Като няма! – Да я земе…
Христо. Аз ще славя дядова Дончова слава този път!
Иван (който го гледа слисан). Ама, Дончо, защо си даваш кавала? Какво е туй?
Драган Оставете го!
Дончо Аз ще стоя тук.
Първи момък Туй-то! И таз добра.
Втори момък Че защо?
Дончо Тъй! Ще ида със зидарите.
Драган (към момците). То е негова работа, вървете си вие по своята!
Първи момък. Чувайте го. Какво приказваше напред!…
Дончо. Аз не мога самичък да си плюя на лицето!
Трети момък. Ама ще ти даде ли сърце тука да останеш? Ний горе на скалите, пък ти – на твое място…
Дончо. Аз под Христова команда не ходя!
Христо. Хе, каза я най-подир. Тъй, всички да те чуят!
Дончо. Да чуят!
Христо. Ама изкарай я докрай! – Не иска да тръгне. Да не би да ти падне честта пред Рада!
Дончо. Затуй! То моя работа. Зе кавала ми, хайде върви си по пътя!
Иван. Бе вий и двама като че се забравихте. На седенки ли ще вървите?
Драган. Майстор Брайно с тези иска черква да дига.
Христо (тръгва и оттатък се провиква). Хайде, момчета! Оставете го! Там на скалите, там с душманин насреща! Той не сумти и не си гълта приказките. На куршум с куршум отвръща!
Четвърти момък (към Донна). За тебе главата си слагах, ама да се отделиш в таквъзи час от дружината, язък ти за името!
Дончо. Да се знай, тъй напук! Поврага всички!
Цялата дружина нарамя пушки и бързо завива нагоре край един плет. Отсам-оттатьк наизскачват моми и деца – момите с китки в ръце изпращат момците, децата пък се трупат над пътя и гледат надолу запаленото нататък село. Издалеч се чува хлопот, шум, мукания на крави – добридялчани бягат в Балкана.
Стойко (като се ослушва, сепнат). Ами туй. Туй какво е? Да не са вече?…
Иван. Какво и ти се озърташ като изтърван заек! Иди виж – добридялчани с добитъка си бягат.
Михо. Оставили мило и драго, бягат в Балкана.
Георги. Във всяко време и на всекиго този Балкан подслон дава.
Драган. Давал е и пак ще дава.
От дядови Милкови излязват майстор Брайно, дигнал железен кръст в ръка, след него дядо Милко.
Майстор Брайно. Тръгвайте! Да издигнем този кръст горе на кивгиря, да разпери ръце и той да ни закриля срещу всяка напаст! Туй е мойта вяра!
Зидарите тръгват след майстора надолу и изведнъж оттатък из един тесен път изскача Рада, запъхтяна, с китка цвете в ръка.
Драган (като я пресреща сред мегданя). Ти пак ли тръгна! Какво си помъкнала туй цвете?
Рада Преча ли на някого, като съм тръгнала? – Какво се залавяш все с мене?
Драган. Аз ще се хвана веднъж, че няма да се пусна! Хубаво да помниш!
Георги. Тръгвай, уста Драгане – няма време за разправии сега.
Герги и Драган отминават.
Рада (като съглежда Донча). Ами този… Ти тука ли си?
Дончо. Очите ли ти вадя, като съм тука?
Рада Ти стой на завет! Да не се изгуби някак корена ти.
Дончо. Моя корен не ти е мезе в устата. Какво искаш от мене?
Рада Аз съм ги в душата. Зная те!
Дончо. И кавала си дадох на твоя изгорник. – Да върви там име и чест да печели.
Рада Защо мугодаде. Ти да си ги повел. Знам какво си останал да чакаш. Ама аз по него цял живот вдовица невенчана ще ходя, пак тебе няма да зема!
Дончо Между мене и тебе то се свърши! Не го приказвай вече.
Рада Ще приказвам; аз от никого нэ искам да знам!
Докато Дончо и Рада се разправят, дядо Милко изпраща зидарите, отива, разправя се нещо със струпаните над пътя моми и деца и когато се повръща към къщи, забелязва и двамата.
Дядо Милко (като се приближава до Рада). Тебе, момиче, какво ти казах аз снощи на чучура? Забрави ли? Де си дигнала тази китка? Какво викаш тука?
Рада Исках да я дам на Христа, докато дода, той заминал.
Дядо Милко. Ами какво си се спряла да се караш с Донча.
Рада Мене уста Драган ме спря. – Всички Дончова страна навред държите.
Дядо Милко. Я гледай, я! Гледа ме в очите и не мигва! Че твоя работа ли е то?
Рада Защо ще мигам?
Дядо Милко. Момиче, ни годено, ни венчано тръгнало току-тъй подир един момък из село да тича и да се кара за него.
Рада Тъй, да бях си дала китката на Донча, нямаше – ама нали подир сирака тичам…
Дядо Милко (строго я пресича). Ти не бива подир никого да тичащ! Няма все за тебе свади да разправям.
Рада Едни, защото са сираци, проваждате ги там да ги изтребят; други, нали са богати, закриляте ги! Че ви се зловиди и китка кога тичам да му дам.
Дядо Милко. Ти да си дигаш китката и да си вървиш! Я гледай, дебела глава. Отворила уста, ще ме удави в приказки.
Рада навежда глава просълзена и си отминава.
Дядо Милко (към Донча). Ти пък, Дончо, защо остана от другите? Да дигате пък крамоли. Не стигаше ли снощната?
Дончо. Никому нищо не викам, дядо Милко. Да ме оставят на мира! Аз си познах мойта!
Дядо Милко. Хъм! Хем и ти си уж зидар!
Дончо. Зидар съм. И ти дип добре ме знаеш! Аз с чука не съм тръгнал като други да си изкарвам хляба.
Дядо Милко. Ама за една мома забравихте и род, и господ!
Дончо. Аз не мога да превия врат под негова команда! Той ми почерни света. Нямам аз мира от него и в бащината си къща. Знаеш ли ти? – А карате ме и подир него да вървя!
Дядо Милко. За негова изгода ли? За него ли ще се биеш? – Няма мое-твое тук. Всички сме за род и вяра. Кой с каквото може!
Дончо (цял треперещ от вълнение). Дядо Милко! – Не се отлъчвам от вярата си! Тук с всички наред два пъти от земя издигам черквата и ако ще би на, ще легна жив да ме вградят в нея, душата ми темел да стане! Само не радее тук един Христо за род и вяра! Майстора му дава преднина, дружината ме остави – главатар него зе! Отхвърлиха ме и тези, с които съм другарувал, отхвърлят ме и тези, с които работя, идещ и ти върху мене – няма никъде място за мене в този свят!
Дядо Милко (гневно гледа Донча). Излез тогава отвън света. Сбери дружина, че ела и ти като Коняра тука да ни трепеш! Аз барим вече навикнах на тази – онзи за подолката, ти за хаджи Славовата – вървете, на едно огнище тука пепел да не остане!
Дончо (дръпва се, силно обиден). Равниш ме с Коняра?
Дядо Милко (още по-гневно). Които самичък не може да си намери място, подритва го всеки, докато го изритат отвън света! Върви с момците, върви със зидарите, под черквата иди легни – поврага върви, стига все тебе съм гледал да се пречиш юва из село! (Завива бързо в къщи.)
Дончо остава самичък втрещен на сборището.
Действие трето
Трети ден, сутринта. Слънцето бързо се подйема над хълма, по който се дигат къщите на селото. Около черквата – на която остава само покрива още да се изкара – са разхвърляни пясък, камъни, вар. Върху скелята на един прът са накачени платна, кърпи и пр. – дарове за зидарите. Черквата е съградена наполовина в земята. Зад нея нататък край харманите и градините криволи тесен път. Отдругата страна на черквата пак се вие път откъм чучура насам. Край черквата и по скелята работят припряно зидарите.
Майстор Брайно (който ту влиза в черква и с конец в ръка мери нещо, ту излиза; нагледва, командува, разпорежда всички и сам работи). Днес е четирисетия ден, сетен ден. – Пипайте по-чевръсто! Когато над ръта слънцето клюмне на заход, сянката на кръста трябва да се простре горе от черква над селото. Иване, дайте с Донча плочите оттатък и захващайте вече да покривате. – Уста Драгане, накова ли и отсамдъски по гредите. Или камъка на кивгиря чакаш? (Към Миха.) – Очисти ли го?
Михо (дяла настрана камък). Комахай. Като го бутнали отгоре, паднал върху пясъка, ритнал пък никой върху му коритото с варта – всичко станало на сгурия.
Майстор Брайно. Нали не се пукнал!
Михо. Добре оцелял. Готов, одялан камък, де щяхме да го дирим пак.
Майстор Брайно. Тоз камък като корона над вратите ще го сложите и над него кръста да се подйеме. Като се върне Христо от боя, под тази корона той пръв с Рада да мине. Че е юнак за всички. (Към Миха.) – Очисти го и си земай длетото да пробиеш отгоре място за кръста!
Михо. Ай сега! – Корона и за двамата.
Майстор Брайно. Мери с кръста и пробивай. Всяко нещо да е подръка, като потряба. – Уста Стойко, стъпалото отдолу и отстрана остави за после. (Сяда и работи.)
Стойко. Аз само отгоре и отстрана, Майсторе: дето ще се вижда.
Иван. Да я свършим! Подире и цяло село на пепел да стане, черквата е от камък: и да я порутят, и да я издънят – има темел, не могат издъно я премахна.
Михо. В буренак да глъхне околовръст – нали има темел!
Майстор Брайно. Да караме ний, докато ни ръка държи. Не с такъвзи омисъл захванах аз тая черква – да сложа темел и друг да чакам да довършва туй, което аз съм захванал.
Драган (горе от скелята поклаща глава). И на какво ли сме сложили този темел, кое ли ще го закрепи? – Сговорът ни или вярата?…
Майстор Брайно. Темелят – моя темел на здраво място е сложен… Когато всички се сберат в тази черква, когато малко и голямо се изправи пред олтаря – тяхната вяра и сговор ще закрепят темеля.
Драган. Дотогази…
Майстор Брайно. Затуй ви казвам: пипайте по-чевръсто, ний да я свършим. Едно нещо издигнато, свършено, изкарано цяло, то вече оживява и само се крепи.
Драган. То се знае. Ама доде застане тази черква сама да се крепи!…
Георги. Много зидари ще си намерят гроба под нейните развалини.
Стойко. Ох-ох, то се видя. Ний ще легнем да и закрепим темеля най-подир, ами… мене ума ми е все нататък – какво станаха онези?
Майстор Брайно (като влязва в черква). Онези да си гдедат свойта, ний нашата.
Стойко. Не се чуват вече.
Михо. До напред пропуквашеощепо някоя пушка.
Георги. Дали не са убили някого. Разлютени, кърджалиите ще връхлетят върху селото – дете в майка ще разплачат.
Стойко. Хубаво казваше уста Драган. Да не хващаме опасния край. С турци наглава не се излязва.
Иван. Аз пак ви казвам – не бойте се! Като са обрали Харлаковци и Добри дял, само два бюлюка като са останали, за кефа на Конярът няма да отидат с глава да пробиват стена. Нашите от Голо бърдо, зад канарите, ги притрепват до един.
Георги. Не е за кеф тука. Турчин и кърджалия няма да приеме гяурин да крейне глава срещу него. Няма те да прекършат хатъра на главатарите си. За другарство, за чест тези нехранимайковци живеят.
Стойко. Право, и аз съм чувал: за едната луда чест.
Драган. С очите в огъня влязоха те, нашите, ама… Да е субаша, да са едни кърджалии. До вчера като не се чуваха ни едни, ни други – кой ни пречеше? – Досега аз три черкви покривах…
Майстор Брайно (като излязва от черква). Яка сграда градим. На всички трябва да пораснат сърцата да я изкараме, пък вместо туй – кой знае на какво се превърнахме.
Речта на майстора пресича дядо Милко, който иде угрижен и замислен по пътя горе откъм селото.
Дядо Милко. Помози бог, зидари. Дойдох при вас пак. Тук най-силна вяра тряба да има.
Михо. Дал бог добро, дядо Милко. Без вяра нищо не върви в този свят.
Дядо Милко. И мен, и на цялото село тук ни е надеждата. Ти, майсторе…
Драган (от скелята, като пресича старейшина). Чакайте, от чучура някой иде насам.
Четвъртият момък иде запъхтян.
Георги. Идете ли си?
Стойко. Бягате ли?
Четвърти момък (още запъхтян). А, тъй, бягаме! Ида да зема хляб! – Хе, много пъти нашата майка са разплакали те, ама и ний сега тяхната разплакахме!
Иван. Какво стана?
Четвърти момък Излезте да видите! Всеки отворил очи ай таквиз! (Показва стиснати пестници.) Никой от нищо не мига.
Дядо Милко. Фала ви, момчета!
Четвърти момък. Каквото от памтивека е накипяло, сега на тези се изля на главите. Да го помнят и в гроба!
Дядо Милко (трогнат). Фала ви, момчета! Защо не съм млад и аз, кам да сме млади, майсторе – младежка сила зе да ми подига мишците!
Майстор Брайно. Христо и за нас младува там, дядо Милко!
Дядо Милко. Всички са добре, нали?
Четвърти момък. Само на Дойна Дългия Деяна убиха и един има ранен!
Иван. Убиха!
Георги. Туйто!
Стойко. Викахме ви снощи…
Иван. Стриков ми е Деян. Лека му пръст!
Дядо Милко. Бог да го прости.
Иван. Не посрами той името ни.
Четвърти момък. Такъвзи го гледахме, разпасан като мене, ама като се разлюти зад скалите и на други сила даде.
Дончо. Ами кого раниха?
Четвърти момък. Дядова Калчов Петко… Ама той не сетил куршума. Като му протекла кръвта над навуя – домокряло му, тогази полетя да падне. Христо му проми раната.
Драган. С туй да се свърши.
Георги. Мъртвия ще прежалим. Раната на Петка ще зарасне. Той е млад!
Четвърти момък. Да не ви е грижа. Там не щем да знаем. Христо вика – куршум го не хваща. От пусията си седмина повали. Като то свиха отвред – свършиха му се пачаврите за кавала, той си съблече ризата и я надра.
Дончо (малко настрана, с присмех). Правил го е Дончо Арнаудов.
Четвърти момък. Отгоре самичък се обади на Коняра и с един телян му проводи много здраве.
Дядо Милко (поклаща угрижено глава). С огъня игра – с огъня игра.…
Майстор Брайно (към момъка). Кажи, всичко кажи, как се бият там – и тука да ги съживиш!
Четвърти момък. Още на призори, щу бяха изгаснали звездите, като се зачуха зурлите им, и ний дебнешком се надвесихме над скалите. Похазаха се няколко гивендии със зилове, играят пред бюлюка…
Михо (със стиснати пестници). Дали и мойта Цвята е тръгнала със зилове!
Четвърти момък. Нека минат – рече Христо. След тях ей бюлюка, главатарите на коне напред. Деян дигна шишенето. Кимна и Христо, па като урнахме всички! Орляк пилци като ги налети изневиделица дувана, виждали ли сте? (Махва с ръка.) Подир малко целият бюлюк с пушки и пищови налетя – те отдолу, ний отгоре – пата-кюта. Тогази убиха Деяна. Видяха, под градушки куршуми не се минава, дръпнаха се пак. На земята писнаха бари десетина ранени…
Чува се един далечен гърмеж. Плахо ослушване между зидарите. Подир малко мълчание още два гърмежа веднага един след друг. Общо настръхване.
Дядо Милко (след първото оживление, изведнъж съкрушено, като протяга ръка в посока на гърмежите). Не е шега туй, момчета. Хванахме се на туй хоро, ама не зная как ще я изкараме. Не му виждам края.
Майстор Брайно (който в това време се е поотстранил, оглеждайки черквата, се повръща). Мене у Христа ми е надеждата!
Четвърти момък. Слушайте – ний как я изкарахме! Разсъмна се, едвам по Балкана се разведри мъглата, показаха се да прибират ранените. Като им нададохме още един, половина на място се гаврътнаха!
Георги. Каквото щеш ми приказвай ти – няма да излезем ний наглава.
Дядо Милко (като свива рамена). Имало и мойта глава да пати.
Майстор Брайно. За какво са глави – да пащат и да работят!
Дядо Милко Майсторе, аз отивам да проводя на момчетата хляб – в твои ръце всичко остава. Подйемеш ли ти кръста, има за какво още да се хванем!
Майстор Брайно. Дотолкоз съм я довел и кръста ще дигна!
Дядо Милко (като тръгва с момъка). Хайде. И да мълчиш. Да се не дрънне из село – едного не мога спре тука!
Старейшина и момъкът тръгват по пътя към чучура и насреща им тичешком изскача Рада и ги спира.
Рада (развълнувана). Някой доде при вас! Какво има? Какво каза?
Дядо Милко (като изтърва тояга от удивление и – сърдито). Че дошъл кой дошъл! Ти пък отде накъде сега?
Рада Додох. Христо да ми кажете какво стана.
Четвърти момък. Христо там е главатар. Какво ще стане? Додох да му зема хляб.
Дядо Милко (като дръпва момъка). С-ст, какво ти казах! (Към Рада.) – Ти да те свържа ли искаш?
Рада Вържете ме, каквото щете ме правете, аз…
Дядо Милко. Хъм! Тъкмо за таквизи ми е сега!
Рада Цяла сутрин трещят гърмежи. Не ме побира в къщи!
Дядо Милко Пъй да се не пръкне!… (Към зидарите.) – Има майки синове да са изпроводили там, сестри – братя, те търпят – тя не можала да търпи.
Рада Не мога.
Дядо Милко. Е, че…
Рада Като не ми казвате, сама ще отида при него.
Драган. Ха, то сега за тебе питаха там. Само ти остана да отидеш!
Рада Ще отида! (Обръща се към четвъртия момък.) С него ще ида!
Драган. Дядо Милко, тази тояга за хубост ли я държиш в ръка?
Рада И убийте ме, ако щете!
Дядо Милко. Чувай! Не ми е сега да слушам таквизи – тръгвай напреде ми!
Рада В къщи?
Драган. Ами къде, поврага?
Дядо Милко. Аз ще ти кажа къде! – Като не те свърта, ще накарам майка ти да те залости в горняцата.
Рада (навожда глава, старейшината я подбира пред себе си). Тъй, в горницата, като добитък. Да слушам само гърмежи и…
Дядо Милко и Рада отминават към село. Зидарите се хващат за работа. Настава късо мълчание.
Михо. Сърце е, пусто. Не е камък да го затиснеш или да го обърнеш!
Иван. Пък и какво са нарочили всички туй момиче! – За всичко навред на него си изкарват.
Георги. Ами то като се пъха навред. Дето го не сееш, там никне.
Иван. Младо. По-волно сърце имало – сега колове ли ще дигнем по него!
Майстор Брайно. Като че всеки от нас не е кършил плетища, като че псетата са мирясвали по цели нощи…
Михо. То друго. Ние бяхме мъже. Ама пък тъй кой го е докарвал като нея? – Тя селото раздели и общи работи разбърка. И в таквози усилно време – какво вече, кърджалиите ни са пред прага! – пак за нея се делякат. Ей го онзи там се бие, този тук стои – приказка не продумва.
Майстор Брайно. Нямало е като нея мома в наше село!
Иван. Толкози лична и тъй сърцата, нямало е.
Майстор Брайно. Погледнете я само, кога дигне кобилица към чучура. – Не сила, крила тя на Христа дава!
Драган. За лична – лична е. За хубава – хубава!
Майстор Брайно. Който няма сърце за хубост, той и господа не познава в този свят!
Драган. Ама няма на добро да яизкара тази хубост! – Както и Христа, дето толкоз се застъпваш за него… Ех, не ме послушахте! Поведохте се всички по хлапашки ум…
Стойко (след малко мълчание). Той каза: пищели няколко ранени по пътя, другарите им се повърнали да ги приберат и те га запарастили отгоре…
Иван. Че да ги гледат ли?
Георги. Да са ги оставили барим ранените си да приберат, по-лесно ще се пръждосат тъй.
Драган. От бюлюците на Балталията стамбул-ския диван трепере. Той в Цариград влезе, паши и везириобра. Не е ли чувал бари някой от вас? – С брадви разби вратата на сарая.
