Kitabı oku: «Pastr svjat», sayfa 2

VI. Тая сутрин майското слънце се показа радостно от чистото небе, няколко дена все облачно и дъждовно…

Тая сутрин майското слънце се показа радостно от чистото небе, няколко дена все облачно и дъждовно. Разкошната длъгнеста долина, която се отваря от Шишмановата скала, имаше омайна хубост, пременена в пролетна зеленина, прорязвана от сребристия пояс на реката, лъснала от лъчите на слънцето. Дотук, до Шишманова скала, се свършва нейната одисея из тесни клисури и безконечни планински завои, ту между стръмни урви, покрити с дъб и бук, ту под високи навъсени скали, на пробити с пещери, настръхнали със замъкообразни изваяния и странни обелиски, своенравна игра на стихиите и времето.

Току-що слънцето излезе над кръгозора, из пътя откъм Враца се подаде турска конница, а след нея из ръжовете се зачерня голяма тълпа пеши хора, на която краят не се видеше. Конницата и пехотата скоро доближиха Искъра и се спряха. Пехотата състоеше от около триста души; отпреде и вървяха турцибашибозуци, въоръжени с всякакъв род оръжия, а осталото, грамадната част, бяха черкези, също въоръжени. Подир няколко минути бавене конницата пусна да минат напред черкезите, а тя остана настрана. Тая шумна сган се предвождаше от прочутия тогава черкезки големец Джамбалазът, свиреп и кръвожаден кавказки разбойник, от тайфата на когото беше пукнала пушката, що простря мъртъв Ботева вчера.

Джамбалазът, на кон, се спря срещу челопешката гора, недалеко от старовремската развалена черква. Отляво на гората се вдигаха непристъпни зъбери и ярове, а отдясно се откриваха челопешките ниви и бостани, дори до другия гол рът. По стръмнината на гората виждаше се през дърветата уединена кошара, парясана сега от стопана си.

Всички очи бяха обърнати към гората, дълбока, пуста и спокойна, дето сега се криеше бунтовникът. Но потерята не идеше за него. Тая нощ бе пристигнало известие във Враца, че един час преди съзоряване една чета комити била се спуснала от Балкана в тоя шумак, вероятно с намерение да мине Искъра и да се спаси в голямата Стара планина.

Потерята, наежена, ободрена от вчерашната си победа, очакваше заповедта, когато Джамбалазът, слязнал от коня, с неколцина по-предни башибозуци обсъждаше положението и начина на нападението. Той беше мургав, висок, чернобрад четирийсетгодишен човек с бляскаво черкезко облекло, набучен с оръжие; погледът му, зверски и лют, светеше под високата му космата черкезка гугла.

В това време изгърмя пушка от кошарата и планинските екове повториха и продължиха гьрмежа.

– Комитите! Комитите! – извикаха гласове.

Всички погледнаха към кошарата, но видяха само кълбото дим на входа и, което се разнасяше от утринния ветрец по клоните. Подир първото късо смайване и сбутване потерята даде един страшен залп, последван от гороломен продължителен ехтеж. Но сред дима раздадоха се гласове:

– Джамбалаза убиха!

Джамбалазът наистина беше се повалил на земята, пронизан тъкмо в гушата от куршум, и из устата му шуртеше струя кръв. Той беше ударен от куршума, който дойде от кошарата.

При тая вест мигновена паника обхвана потерята и тя се дръпна и изпокри – кой де намери. Тялото на предводителя бързо беше отнесено. Изчезна и конницата. Но друга пушка не гръмна вече от гората.

След доста време, като разбраха по мълчанието, че комитите са избягали из гората, една дружина от по-сърдени черкези се престраши и навлезе откъм челопешкия път в нея и я разтършува. Тя намери убит до дънера на един дъб само един бунтовник, мъж, трийсетгодишен, с лице, обрасло с черна брада, и с единия крак ранен, превързан с дрипи. Черкезите разбраха, че четата е избягала в планината.

(Действително подир падането на Ботева при Вола част от дружината му, около четирийсет момчета, под воеводството на ранения в крака герой Пера бе хванала планината, скитала се бе цяла нощ из пущинаците и, уморена, гладна, премаляла за сън, се спуснала към съмване в челопешката гора, дето заспала като мъртва, не знаейки, че е издебната.)

Един от черкезките куршуми беше случайно убил Пера. Никоя друга жертва не се намери. Но когато черкезите посетиха и кошарата, те съгледаха там още един труп.

– Един папаз-комита! – извикаха те учудени.

Там лежеше прострян един момък без мустаки, с продупчена глава. Той беше облечен с калугерско расо, разгънатата предница на което даваше възможност да се види хъшовска носия, обагрена с кръв. По почернелите му от барут уста се познаваше, че той се беше самоубил с пушката, след като беше свалил Джамбалаза. Видял ли се беше нощеска с четата – неизвестно. Въпреки обичая си в подобни случаи, башибозуците не отрязаха главата на разбойника, за да я разнасят на прът като трофей от победата: смъртта на предводителя им я даваше не тям… задоволиха се само да запалят кошарата, дето остана трупът. Тя все димеше и до вечерта, когато две потери избиваха до един, долу при Искъра, до канарите, тринайсет бунтовника, слезнали следобед от Балкана с цел да прегазят реката.

Илийца е умряла отдавна. Но полуумрялото дете оживя и сега е здрав левент и се нарича майор П. Покойната му баба, като му е разказвала тия събития, говорила му, че вярва, че дължи оздравяването му не толкова на небрежната молитва на сърдития калугер, колкото на добрината, която не можла да направи, но искала от сърце да направи.

Октомври 1899

Павле Фертигът

Всички го познаваха на Хисаря. Той срещаше гостите още при южната врата на крепостния зид, при "Камилите", с радостни поздравления, с подскачания и с весели смешки. Той ги веселеше и по-после, както си знаеше. И всички познаваха Павля Фертигът и го обичаха, и му даваха бакшиши.

Павле Фертигът беше 18-20-годишно момче, полугламаво, полулудо, незлобиво, пернато, често духовито, винаги весело под своите дрипави дрехи и жалка външност. По неумитото му длъгнесто, лунесто лице играеха две големи черни очи, дето светеше изражение на постоянна, безпричинна радост. Без причина весел, шеговит, винаги готов да каже нещо оригинално, неочаквано, глупаво, дълбоко; винаги готов да услужи, да извърши, каквото му кажат, да обади, каквото му не искат, да изненада и да засмее; той беше станал любимец на гостите на хисарските бани; неговите хлапашки дърдорения, неговите несмислени плещения, често криещи язвителни иронии, забавляваха, обикаляха от уста на уста и доставяха разтуха в събранията и беседите…

Особен предмет на неговите подмятания бяха жените, младичките и хубавите, а за ветренните Павле беше особено опасен… Той душеше, издебваше всички нежни идилии в Хисаря, които трябваше да останат тайни и които неговата простодушноклюкарска, прозрачна реч правеше достояние на догадливите умове…

Павле Фертигът беше от градеца С., дето имаше само една майка, последна сиромахкиня, която го бе оставила на произвола на съдбата; имаше и брат, който се бе дянал някъде. Павле Фертигът, прочее, се поминуваше от подаръци, получавани за шътане, за развеселяване хисарските гости: носеше бохчите им до баните, ходеше с разни поръчки пеш до Карлово, срещаше новите гости при "Камилите" с поздравления и ги изпращаше с благословии, тичаше, слушаше, пееше, обръщаше котки, правеше перендета (премятания на ръце, с краката, вдигнати нагоре) и гологаните, половината франкове, често франковете падаха в шапката му.

Павле Фертигът обладаваше особено изкуството да изображава вървежа на железницата. Извикваше: "Фертиг!"1 – па със свити ръце захващаше да тича и се тръска, най-напред бавно, после все по-бързо и по-бързо, издавайки с устата звукове: "пу, пу, пу, пу!", за да представи и шума на паравоза. После постепенно бяг и шум намаляваха и железницата стигаше на станция… Никой файтон с гости не тръгваше от Хисаря, без да се найде там Павле и в минутата, когато конете да потеглят, да поднесе шапката си за прощално сбогом и да даде любимата си команда: "Фертиг!"

Ето защо го бяха нарекли Павле Фертигът.

Но при всички тия постоянни бакшиши Павле ходеше все дрипав, бос, недоял и за нищо пара не харчеше. Скъсаните дрешки на гърба му бяха харизма, а глада си насищаше от скудните остатки на чуждите трапези; спеше край селото, до "Камилите", в една которка, съградена от колове, газени тенекии и папурвина, а понякога – пред праговете на дюкяните, завит с парцаливото си сетре, без потребности, без грижи, мършав, кирлив, доволен като цинически философ. Учудвах се на тая пестеливост и на това цигануване. Мислеха някои, че той зашива парите си в някоя дреха или ги копае в земята; но това бяха само предположения и за всички остаяше загадка къде се дяват приходите му.

Закачаха го често и го питаха за това.

– Фертиг, ти готвиш парите за булка, дяволо; де ги криеш?

– Там, при господа, при господа пращам жълтиците!… Хей, да живей Швейцарското царство. Фертиг!

Името Швейцария съставяше и изчерпваше запаса на всичките му познания по всемирната география. Това име в главата му се свързваше с понятието за всичко хубаво, благородно и учено, каквото има на света.

– Тая е цяла швейцарка! Ах, ах, каква хубава… – викаше той възхитено, когато минуваше някоя угледна мома или госпожа, цяла почервеняла от комплимента на Фертига.

Аз имах честта да бъда добре поставен в мнението на Павля и затова минувах за "швейцарец". Той ме награждаваше с тая титла всякогаж, когато шапката му минуваше край мене… Но често, при зрелището на лудориите и глупавините, които ни забавляваха, неволна тъга се пораждаше у мене. Тоя почти двайсетгодишен момък, полуумен, духовно обиден от природата, гаврило на празните и слободните, се изпречваше пред мене като зла загадка, която нямаше обяснение, като един укор на веселостта, извикана от едно велико нещастие, каквото само може да постигне человешката душа. А тая бедна, болна душа у Павля, изгубила безвъзвратно равновесието, лишена от здравата опора на разума, без лучи, тънеща в облаци, беше свободна да се смее и да буди смях, който оттикваше назад чувството на съжаление… Щастлив ли беше той, или нещастен? Освен несъзнателните склонности за груби шегобийства, освен унизителните проявления на дребнава, животинска користност имаше ли в гънките на тая душа да се таят някакви по-високи и човешки чувства! Това беше неизвестно. Вероятно нямаше. Страдаше ли от съзнанието за положението си – защото това съзнание съществуваше? Но той беше винаги весел! Той беше винаги весел и обречен вечно с глупости и палячовщини, давайки храна на хорския смях и разтуха, да печели бакшиши, от които се не ползуваше…

Случи се обаче едно нещо, което хвърли силна светлина въз тая загадъчна душа и което повдигна Павля високо пред моите очи.

Еднаж стоях в кафенето на гостилницата си и пушех, като се взирах в старовремските стени, що рисуваха в небето оръфаните си от времето върхове, отдето ми вееше дъхът на миналите векове и на побелялата старина.

Озова се ненадейно Павле, весел и засмян, и се озърташе.

– Кого дириш, Павле?

– Тебе, ама гледам за някои други – отговори той.

– Защо?

– Да не би тука да има някоя просташка глава…

– Няма, няма, тук са само двама швейцарци: ти и аз – казах му усмихнато.

Павле забърка в пазвата на скъсаната си жилетка.

– Ти знайш да писуваш алафранга, нали? – и той извади един син плик без надпис.

– Какво е това писмо?

– За швейцарското царство. Арш! – И той подскокна.

Па ми подаде плика.

– Напиши го алафранга тука името на брата ми.

– Добре. За дека ще иде писмото?

– За швейцарското царство. Калеко Матьо написа извътре, но за отвънка – не знае… просташка глава и половина…

– А! В Швейцария? Там ли е брат ти? – казах аз и веднага ми стана ясно защо Швейцария стоеше тъй високо в Павлевия беден мозък. – А в кой град?

– Пиши Фрибург!

Аз изпълних желанието му и написах на френски адреса, позачуден как може Павле да помни и да произнася правилно това име.

– Ах, швейцарец, браво! – похвали ме той.

– Какво прави там брат ти?

– Акъл се учи на школото.

– Какво се учитам?

– Докторлук.

– Много добре.

– Ама тая година ще свърши докторлука и ще дойде тук да цери хората. Който е болен, ще го цери…

И Павле, като обърна в кафенето две котки, грабна писмото, за да излезе.

– Чакай, къде бързаш, Павле?

Той ми посочи срещната гостилница. Пред нея на столове под сенника седяха куп мъже и жени.

– Отивам там да подкарам железницата за Пловдив. Фертиг!… – И неговото бяло, лунесто лице се усмихваше щастливо, а в очите му бликаше радостна нетърпеливост.

– Какво си писал на брата си? Много здраве?

– Много здраве, но само много здраве не струва…

– А кой поддържа брата ти?

– А?

– Имаше ли си пари брат ти?

– Той ли? Вятър.

– Стипендия ли получи?

– Що?

– Царщината ли му плаща пари?

– Господ.

– Как господ?

– Не господ, ами тиквата!…

Аз го изгледах в недоумение.

– Павле, защо не отговаряш човешки, що се правиш на глупав! – изгълчах го.

– Нали ти казвам? Фертиг, Фертиг, Фертиг!… Пу, пу, пу, пу!… – И с тоя шум той припна към дружината.

Надвечер видях бакалина Матя, Павлев сродник. Поисках да узная вярно ли съм разбрал Павлевите мътни загатвания. На Матя никак се не щеше да разправя, но най-после ми каза:

– Той ми се кара и ми е заръчал да не обаждам, за да не срами брата си; но на ваша милост нека кажа. Истина, от две години, кажи, той поддържа бача си с просия, както видиш… Бачо му имал свои парици най-напред, ама като се свършили, поиска да зареже учението си… Но Павле, като се научи, рече: "Не бива! Там да се доучи!" Пара не харчи, всичко там праща. Мори се, трепи се от заран до вечер все за това, да направи брата си човек… Братска любов, господине. Лудо, ама по-свястно от много свестни…

Матьовата реч се заглуши от гръмливи смехове при ближното кафене, дето сега Павле Фертигът правеше бързи и гигантски премятания на ръце, с боси крака нагоре…

1899

От оралото до урата

I. Известният столичен доктор М., изряден хирург и ловец, и добър разказвач, ми разказа следното…

Известният столичен доктор М., изряден хирург и ловец, и добър разказвач, ми разказа следното:

"Един ден по лов за патици, като се скитах из софийските околности, замръкнах при село Горни Богров и нощувах там. Пренощувах в къщата на дяда Мине, селянин заможничък, умен и добър. Същата вечер се завърна от оран и син му Стоичко. За тоя Стоичка искам да ви разкажа. Пъргав и работлив момък, весел по характер, як, здравеняк. Един на баща, той вършеше всичките полски работи. Ония ти черни очи, умни у него, светят; онова ти лице, блика здраве и сила от него. Стоичко разправяше за домакинските си занятия, за нивята, за воловете, за плодородието нея година… Само тия интереси съществуваха за него на света. Беше и грамотничък. Дядо Мине се радваше, че е отгледал такъв добър син, да му поеме работата на старини. Не знам как и аз обикнах това момче, усещах една радост в това щастливо и трудолюбиво селско семейство… На заранта, когато излязох из село, по изгрев слънце, аз пак видях на нивата Стоичка, че ореше юнашки. Като стъпил на плъзицата на ралото, прокарваше ония ти бразди, дълбоки и прави, и земята весело пращеше, и ми се чинеше, като че думаше: "Ори ме, момче, и аз ще ти дам богата жътва!" Стоичко ме позна, махна ми весело с ръка в знак на поздрав и пак си продължи работата. Дълго време се извръщах назад и гледах с наслаждение силуета на воловете и на Стоичка като един жив символ на труда и божията благословия.

II. Подир три години нещо един разсилен ми донесе едно служебно писмо.

Подир три години нещо един разсилен ми донесе едно служебно писмо. Той ми направи добро впечатление: не защото на вид беше представителен в своята форма с жълти копчета, но защото появяването му събуди у мене някакъв приятен спомен, спомен за нещо добро и хубаво, което съм някога видял и почувствувал. Лицето му ми се стори познато, та и той ме изгледа усмихнато, без да смее да се сприкаже. Свенуваше се.

– А бе, момче, тебе гаче те познавам?

– Познавате ме, господин докторе, виждали сме се – отговори той все свенливо усмихнат.

– Дека?

– У Горни Богров. Преспахте у нас. Сетих се. Заразпитвах го. Той ми разправи, че от година насам е разсилен в министерството. Щях да го попитам какво прави дядо Мине, па и да го посъдя, дето е зарязал своята работа, нивята на баща си и честния труд на орача и се е облякъл в унизителната форма на лакей, но ме повикаха при един болен и излязох. Сякаш куршум имаше на сърцето ми подир тая среща. Аз не можех да си представя този Стоичко в разсилнишко облекло и все го виждах умствено първия: в спретнато и ожуленичко шопско облекло, в чешири и цървулца, с ръка на ралото, на благородното и честно рало, сред черните бразди на нивата, която неговите силни мишци и пот оплодотворяват, и как той ми маха за поздрав, просто и засмяно, като равен с равен и като свободен човек. Кой враг го е помамил и довел тука и му е турил в ръката разсилната книга, когато тая ръка трябваше на баща му, на България и на българския производителен труд! Дявол го взел!

III. Срещнах Стоичка аз трети път

Срещнах Стоичка аз трети път. Обикаляше из улиците на София в граждански дрехи, вехтък, окъсан и омърлушен. Приближих го и го попитах. Каза ми – извадили го от служба. Моли ме да го препоръчам нейде пак за разсилен.

– Няма нищо да сторя за тебе, върви при баща си!… Жив ли е баща ти?

– Жив – отговори той с виновен вид.

– Кой му помага?

Той не отговори.

– Защо не идеш да гледаш имота на баща си и да си работиш своята работа, ами търсиш служба?

Той вдигна рамене, наведе глава, па си замина. Не съществуваше вече съмнение: тоя клетник беше засладил от ленивия живот и не му се работеше вече… Когато тръгваше, той ме изгледа тъй безочливо и значително, като че искаше да каже: "Ами ти що не ореш?" Не, разбрах, че това момче не беше вече Стоичко, но съвсем друг човек, безполезен и развален. Питах се кой ще е виновникът? Питах се кой ще го е отвлякъл от селото, за да увеличи в столицата броя на безделниците, тълпата на гладниците, които подсмърчат около държавната трапеза като забръмчели мухи над една мърша? Много тежки мисли ме налегнаха. Мислех и за дяда Мине: какъв му е сега халът, старец на преклонна възраст и изнемощял, без едничкия си син. Кой сега гледа нивите му?

Бедният дядо Мине!

IV. Минаха, не помня, две или три години и Стоичка не срещнах в София…

Минаха, не помня, две или три години и Стоичка не срещнах в София. Мислех, че се е завърнал в село, уморен и разочарован от скитнишкия живот и заловил пак бащиния си занаят. Тая мисъл ме радваше. Аз исках нарочно да ида на лов пак къде Горни Богров, за да навестя стареца и да се уверя лично, че блудният му син се е завърнал към дълга си и към честния и благороден труд на селянина. И щях да се радвам като за мое чедо. Но като се връщах от един болен, на площада при "Свети Крал" видях, че беше се събрал шумен митинг против правителството. Викове, крясъци: "горе", "долу", "ура!" Навалицата се затласка и потегли като един поток из улицата, с викове. Една пияна тълпа ме блъсна и насмалко щях да падна. Обърнах се и видях между другите Стоичка. Озверил се, погрознял и неузнаваем! Той ревеше най-високо от всичките. Ама дрипав!… Позна ли ме, или не, но аз се престорих, че го не познах… Скотът! Той бил тука пак! И сега прави политика! Наскърбих се, изпълних се с възмущение. Ах, нашата столица е лют минотавър и когото глътне, той е загубен вече. Чак до дома ми пищеше на ухото Стоичковото реване.

V. А случи ми се, та след време минах покрай Горни Богров…

А случи ми се, та след време минах покрай Горни Богров. Първата ми длъжност беше да ида у дядови Миневи. Узнах, че той вече не е на тоя свят. Тежки години прекарал след избягването Стоичково и умрял преди една година. Найдох само баба Миневица, болна: разплака се, като ме видя. Завайка се за Стоичка като за умрял. Не знаех какво да й кажа: той наистина беше умрял за родителите си и за себе си… Патици не можах да убия и заранта се пак завърнах в София. Кога излязох из село, аз се сетих и погледнах наляво: видях нивата на дяда Мине. Тя беше запустяла, от години парясана. Буренак и тръне по нея. Приличаше на умрял човек и ми дойде да заплача… И пак възкръсна в ума ми оня хубав спомен, когато пъргавият и жив Стоичко ми правеше с ръка знак за поздрав, весел и независим, като пореше дълги бразди с ралото, с благородното и честно българско рало. Де бе сега Стоичко? Никога няма вече да изкара от тая нива своя насъщен хляб. Той ще го изкарва чрез викане "ура" и "долу", додето е жив."

София, 1899