Kitabı oku: «Pastr svjat», sayfa 4
Слухът за втората страшна несполука на 18 юли причини една паника. Аз я помня добре.
Разнесе се из града страшната вест: "Турците идат!" Казаха, че руските войски са разбити при Плевен и Осман паша (това име малко беше известно дотогава) иде по дирята им и наближава Свищов. Тоя слух хвърли в безумен уплах населението. Всичко изгуби глава, мъже, жени, деца тичаха към Дунава, за да минат по понтонния мост. Погонски кола в бягането се претуриха, хора се стъпкаха. Настана невъобразима бъркотия из улиците, препълнени с търчащи хора с плахи погледи и прижълтели лица. Напусто пъргавият градоначалник майор Подгурски, поляк, един от първите, които минаха Дунава, с превързана ръка от раната в боя, препускаше из улиците, за да спре безредицата. Руските солдати припкаха в противоположна посока, към южните висоти извън града, за да се опитат да задържат неприятеля. А на брега сганта се мачкаше и потискаше, стремяща се към спасителния мост, дето солдати с голи саби се мъчеха да й попречат да се не струпа и потопи моста под тежестта си. Никой нямаше време да размисли, да съобрази дали е действително тъй близка и възможна бедата, от която всички се бояха, а никой не виждаше. Това страшно смущение трая само един час. Скоро успокоителни известия, че слухът е лъжлив, намалиха уплаха. Но тая случка дълго време още вълнува всички умове, а свищовци и сега разправят с трепет за нея.
Плевенските кървави несполуки спряха победителното движение на освободителните войски. Дълбока тъга лежеше на всички лица. Идеха рядко телеграми от бойното поле, но съдържанието им се криеше от нас: ние го четяхме по лицата на русите. Ценин, началникът на канцеларията, млад русин, с благородна душа и сърце, само ни казваше с въздишка:
– Плохо, плохо, братци!
Ние от високия бряг гледахме нетърпеливо как идеха по моста все нови полкове, все нови войски със знамена, с песни, опрашени, морни…
Идеха, идеха, идеха, нямаха край.
Между това взеха да дохождат на купове бежанци от Тракия, подгонени от Сюлейманпашовите орди и от башибозуците подир отдръпването на генерала Гурка. Те идеха голи, окъсани, нещастни, носейки в душите си скръбта за изгубените огнища и изгубените ближни. Тези бедни хора не чувствуваха, не можеха да чувствуват радост от освободителната война; тя за тях се изразяваше в най-ужасното разорение и нещастия. Те съставяха поразителна противоположност с веселите и охолни свищовци, отървани без никаква жертва от тяхна страна, с притурка на материалните облаги, които техният практичен ум умееше да извлече от новото положение…
Научих се за съдбата на Сопот. Башибозуците го изгорили, както и Калофер, както и Стара Загора и други паланки и села в южните поли на Стара планина, в долините на Стрема и Тунджа. Всеки ден известията бяха по-мрачни. Узнах скоро, че баща ми бил съсечен в Балкана, настигнат от башибозуците в Долна Леевица; а майка ми с няколко от братята ми, също застигнати в Балкана, били откарани заедно с други предни сопотски семейства пленници при Пловдив, а после в молдавския манастир при Родопите. Всеки ден нови бежанци идеха да ми потвърдят ужасната истина с нови подробности за мъченическия край на баща ми… Когато Ценин видя моя убит вид и узна скръбта ми, той ми каза тъжно:
– Батюшка, помислете, че сега хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…
Но никой не се съмняваше, нито за миг, за възтържествуването на руските войски въпреки злорадството и злокобните предвещания на неприятелите на славянството. Помня, че помежду русите се носеше глух ропот против генерала Игнатиева: кривяха него, че представил много слаба Турция, та войната се почнала с недостатъчно сили. Други набеждаваха генералите Криденера и Шилдер-Шулднера, които имаха греха да носят немски имена. Имаше ропот и срещу Скобелева, с легендарна вече слава, че трошил много войска от военно славолюбие, като забравяха, че той пръв винаги излагаше гърдите си срещу куршумите. Но в несполука някой винаги трябва да се намери крив…
А нови сили пристигаха. Очакваше се императорската гвардия.
Един поток от войници, обози непрестанно се точеше по моста, гърмяха по калдъръмите железните колела на артилерията, каруците на Червения кръст, конници, казашки ескадрони с дълги сулици и накривени шапки; скърцаха интендантски кола, викове, камшици по гърба на уморените одръглавели коне сред невъобразимия натиск по улиците.
А административният механизъм на новите учреждения, завъртян от нас, криво-ляво работеше, скърбуцаше. Имаше в Свищов градски съвет, съдебен съвет, търговски съвет, съгласно с предписанията на Временните наредби на Черкаски. Новото положение породи нови интереси и охоти. Българите, хора съобразителни, които така радостно посрещнаха освобождението си, знаеха и да го използуват, като се нахвърляха във всевъзможни користни спекулации. Наотвориха се особено много "менялни лавки".
Дъхът на свободата даде нов облик на обществения живот. Руските нрави и руските обичаи се възприеха във всичките си проявления. Запиха чай и заходиха в черква – повече от срам пред русите – с коленопреклонение, по техния обичай. Влязоха в обращение руските песни: Стрелок, Вниз по матушке по Волге, Мадам Анго стирает, донесена от шантанките… а момите пееха новата песен на Петка Славейков "Руский цар е на земята…", в която има тоя хубав куплет:
Кат' Русия няма втора,
тъй велика на света;
тя е нашата подпора,
тя е наш'та висота.
Нека спомена, че в това време се разнасяше и една ода от г. А. Франгя, на която помня първите два стиха:
В хилядо осемстотин седемдесет и седем
цар Александър избави наший народ беден.
Бедният велик цар! Ние си представяхме с тъга дългото агонизиране на любещото му сърце най-напред в Богота, после в Бяла, после в Горни Студен. Той преживяваше ужасните дни, ронейки сълзи над страшните жертви, които даваше Русия, готова да дава още, за да се спаси руското име. Разказваха ни как просто и добродушно се разговарял с беленските селяни, със запалени чибучки пред него, като го наричали "Ваше благородие", как, за да му доставят разтуха, заръчвали хора от пременени моми пред жилището му, а той, седнал на кръчмарско трикрако столче, с тъжна усмивка се любувал на пасторалната сцена.
Всеки ден пристигаха нови познайници, дошли от Влашко, от Русия, избягали през Цариград и Триест, с които се намирахме в хана на Наста Захаралият, дето се хранехме. Там се видях с Любена Каравелов, все сладкодумник и шегобиец, който пренасяше печатницата си в Търново; с професора Дринов, готвен от русите за български министър на просвещението, с Константина Величков, болен и с Ламартина в ръце. Озовал се бе и дядо Богоров: той, сред трескавиците на войната, беше твърде обезпокоен – не от лошия й обрат, а от порусването на българския език, и пръскаше своите брошурки за пречистването му. А тогава действително езикът ни беше много омосковял. Всички българи говореха руски, т. е. някакъв руско-българско-черковен език. Говоримата реч и канцеларската гъмжаха от русизми. Дори турските думи приемаха руска форма. Предаваха думите на оня българин към един руски офицер: "Ваше благородие, турки не кабулят теслимятса!…" "Добър ден" замени го "здравствуй" – то преобладава и днес; българските псувни замениха руските (нам ни беше мило всичко руско!), "сайбия" стана "хазяин", "чорбаждия" – "барин", често "баран". Произлизаха неприятни езикови недоразумения между освободители и освободени, които взаимно се титулуваха "братушка", дума, която в устата на русите не звучеше тогава обидно за нас… Много се смееха за оная свищовчанка, която, като й поискал един офицерин, на квартира в къщата й, мляко (малакò), снела от потона един стар, покрит с паяжина малакоф, учудена за какво е нужна на русина тая антика. Особено срамеше почтените свищовски дами катерът (малко военно параходче) Шутка в пристанището; то ги правеше да се червят, когато излизаха на разходка на брега, със своя безочлив надпис… А булка? (пита бял хляб). Колко недоразумения причиняваше навред! Аз се случих на едно такова в Настовия хан. Когато един майор, обядвайки, искаше "свежую булку", добрият Насто, доста напреднал в знанието езика на Пушкина, знаеше що е "свежо", но втората дума го смути и той решително отказа да удовлетвори русина.
– А зачем? – попита сърдито той.
– Полиция не позволяет! – отговори срамливо Насто.
Офицерът се смя от все сърце, когато му разправихме как го е разбрал ханджият.
А по моста руски войски идеха, идеха, идеха!
София, 1 ноември 1900
Звездата
Източна легенда
Зад широките месопотамски равнини, на изток от Ливан, в една ясна нощ, когато небесата бяха засипани с лъскави звезди, които трептяха като живи брилянти, въз тишината на заспалия свят изгря ненадейно една нова звезда.
Тая звезда, която дотогава никое человеческо око не беше виждало, беше звезда велика, ясна и лучезарна, като едно малко слънце, с нейния силен блясък правеше да бледнеят околните звезди, що трептяха по високото небе.
И тая звезда се показваше на запад.
Человеците, които я видяха, се удивиха. И разнесе се скоро мълва за появлението й по всичките градове и села на царството. И чудеха се всички и се питаха какво означава това небесно знамение.
И никой не знаеше.
И на петата нощ слухът за чудесната звезда достигна до ушите на тримата знаменити славни мъдреци на Халдея, человеци вещи в писанията, които умееха да гледат в бъдащето и да четат в съкровените му тайни.
И като видяха и те звездата, въздивиха се твърде и се смутиха. Защото никой от тях не можеше, въпреки дълбоката си мъдрост, да отгатне какво явява на вселената това ново небесно светило. И си рекоха един на други:
– Да прегледаме старите пророчески книги. Може би в тях да е писано нещо за това знамение.
И завзеха се с велико усърдие да преглеждат старата мъдрост, написана на зайчи кожи и папируси.
Три дена и три нощи мъдреците ровиха писанията на пророците, четоха ги, тълкуваха ги, за да найдат ясния отговор на тайната.
И в края на третята нощ мъдреците възкликнаха в голяма радост, понеже намериха в книгите предвещанието за тая чудна звезда.
И това старо предвещание разправяше, че ще дойдат нови времена, когато на запад, в юдейската земя, ще се роди един цар. И знак за неговото раждане ще бъде една нова, сияйна звезда, която ще изгрее на запад, тъкмо над мястото, дето се е родил новият цар.
И зафанаха тогава да се разговарят мъдреците помежду си. И първият рече:
– Никой цар между человеците до днес не е бил обаждан от подобна звезда. Велики царе на земята са владели и повелявали, без да бъде отбелязано появлението им с такова славно знамение. Навярно новият цар ще бъде по-велик от великия Сезостриса, чиято слава грееше от стовратата Тива, при благословения Нил, до върховете на Ливан, с високите кедри; той ще е по-могъществен от всесилния Кира, който простря ръката си над всички земи и царства, що се намират между западното море и вълните на топлия океан от изток; и от Македонския Александра, който с победоносен меч разпространи властта си от снежните тракийски планини дори до изворите на свещения Ганг.
А вторият мъдрец изрече угрижено:
– Трепери, бедна землйо, защото страшен завоевател днес се ражда! Твоите полета ще бъдат изново покрити с человешки трупове и твоите реки и бистри потоци ще видят почервенели вълните си от человешка кръв, и никога толкова плач и ридание не ще са се издигвали към небесата!
Третият мъдрец каза:
– Благословени да бъдат нашите бели власи, защото те са нам радостен знак и упование, че няма да доживеем до ония страшни дни, когато новороденият силен цар отрасне и възмъжее, и със замаха на сабята си направи да покрият земята пожари, развалини, трупове окървавени, сълзи и отчаяние. Защото всяка царска слава се гради над разрушението и всяка победа се купува с мерзостта на запустението.
Тогава и троицата мъдреци казаха.
– Честити сме, че няма да доживеем до тоя чер ден.
И после стана дума за името на новия цар. И поискаха да узнаят името на новия завоевател на земята, който ще я покрие с кръв и съсипни.
И търсиха пак, и намериха тайнствени белези в мъдрата книга. И се трудиха много, додето да разгадаят скрития смисъл на тия белези.
И откриха, смаяни, че името на новия цар беше:
Любов!
И удивиха се твърде влъхвите и възликуваха сърцата им, понеже всичките им страхове за человечеството изчезнаха.
Тогава рекоха:
– Блажени ние, триждблажени, че дочакахме раждането на царя на Любовта. Да идем да му се поклоним, звездата ще ни заведе при него.
И тримата белобради влъхви зеха със себе си най-благовонните аромати, ливан, смирна и злато, за да ги поднесат пред люлката на благия цар, и яхнаха за към Ливанските планини.
А звездата вървеше пред тях и им показваше пътя.
1901
Един кът на покой и забрава
Не можах да задържа едно трепване на сърцето си, когато видях, че приятелят ми Б., с когото се връщахме от едно пътуване до Биримерци, като наближихме циганската махала, ненадейно заповяда на возача да отбие колата си в шосето, което води в оградата на Орландовските гробища. Защо бе това? Един каприз!
Конете с пръхане и с разширени ноздри минаха през големия вход на гробищата.
Тоя вход, тъй голям, тъй широк, тъй достъпен, обърнат с всичкия си корпус право към столицата, сякаш зинал алчно към нея, сякаш че й казваше:
– Чакам твоите обитатели, всички при мен ще дойдат, цяла през мен ти ще минеш и ще найдеш вечното упокоение на твоята суета, борби и страдания.
Вътре в оградата царуваше пълна гробна тишина.
Печално стърчат хилядите гробове, едни скромни, други богати – според каквито са били състоянията в тоя свят на техните сегашни и всегдашни жители.
Изпълнени с чувство на необорима тъга и неволно благоговение, ние гледахме мълком на тоя град на смъртта.
По надписите ние често узнавахме близки нам или известни нам лица.
Каква меланхолия вее от всяко едно име, от всеки един куностас, от всяка една тревица, израсла из усопшия.
Ето една великолепна и горда гробница от скъп карарски мрамор: тя е на Стамболова.
Тихо почива, спи в безметежен сън бившият диктатор на България, загинал ужасно от зверския ханджар на отмъщението. Заспа той тук, след като завеща на живите едно море от гневове, умрази и ненавист.
Тя обаче тука не се събужда.
Видът на гроба действува на душата омиротворяваще, тя оставя след себе пустотата и злото на тоя тесен свят и се впива в необозримите предели на вечността. Враждата е обезоръжена. Мир, забрава, всепрощение заменят другите зли чувства, получени на улицата и в живота.
По-нататък, наляво – срещаме гробницата на бедния Белчев.
Тоя обичен и кротък човек в живота, тоя хуманен обществен деятел можеше смело да каже за себе си онова, което папа Пий VII съжаляваше, че не може да каже в предсмъртния си час:
– В живота си ни една сълза не съм направил да протече!
Уви, те текоха изобилно, когато той падна невинна жертва от куршума на политическата вражда!
Политиката, тя напомня за себе си и в това мирно място, тя е пратила тука своите жертви; политиката – тоя свиреп демон, тоя извор на толкова озлобление, жестокост и умопомрачение, държи сега под студената земя толкова млади сили, толкова буйни енергии и горещи глави, отнети безжално на отечеството!
Аз я виждам и по-нататък или по-добре, аз виждам написан с гробове един жесток период на нашата новейша история. На източния край на гробищата тихо, глухо заслонени от бурена, мълчат четири други гроба, наредени надлъж, с прогнили пармаклъци и килнати металически кръстове.
Това са гробовете на Константина Попов, Александра Карагюлев, Тома Георгиев и Светослава Миларов, издъхнали в клупа на въжето в Черната джамия.
Аз познавам само Миларова и се спирам пред неговия гроб.
Клетият тоз Миларов, клетият идеалист, вечно безкористен, вечно страдащ, клетият безгрижен поет и песнопоец.
Именно песнопоец, защото от Миларова писателя, бореца, изгнаника, страдалеца, политика, в душата ми остава и е незабравим само Миларов песнопоецът. Тая блага, любвеобилна, жизнерадостна натура, случайно попаднала в мътилката на политическите вихрове, беше назначена за песни, а не за груби борби на световната арена – те искат мишци по-закалени, души по-упорни и жестоки в решителността си. А той беше роден за песни, за живот, за радости… И малко ли ги е той внасял в нашите осърнали души, малко ли пъти е прояснявал челата ни със своята живоструйна веселост и е фърлял въз нас една атмосфера от жизнелюбивост и успокояваще доверие в света и в доброто!… Кой го не обичаше? Тоя весел другар и събеседник, тоя мил и сладкодумен разказвач, колкото и сладък песнопоец, тоя ясен философ знаеше да обича и които мразеше, и които го мразеха, правеше да го обичат.
Бог да го прости! Ние го всички обичахме…
Ето там, в един заглъхнал кът, без плоча и без заграда, затулен под натиска на дива трева, покои се един друг гроб, въз кръста на който едвам може да се чете това име: Александър Тюфекчиев.
Аз съм виждал портрета само на това момче. Каква благородна физиономия, какъв хубав и проницателен поглед на юноша, който иска да живее и да върви радостно към бъдащето!
Знаем всички ужасния конец на това момче: горено с газ в един участък от свиреп пристав, пребито с тояги в други участък, то сега почива тука, като остави на потомството и на времената един кървав спомен за човешката жестокост, за зверските инстинкти, които се крият в потайните дипли на българската душа. Лека пръст и успокоение на младия мъченик!
С притеснени гърди оставям оградата и излизам на чист въздух. Бързо изчезва зловещият спомен пред живия дух на живота, пред божията светлина. В циганската махала голямо хоро от разноцветни гащи, от шарени дрипи въз пустали корми, от голи черни крака се залюляло из бунището под звука на прегракнала цигулка. Но колко радост има тука!… Далеко Витоша се белее, а зад нея в кръгозора аз виждам царственото теме на Мусала и на най-предния план на тая картина – София, в шумния кипеж на която се измътва бъдащето на България…
О, нека това бъдаще поне бъде пощадено и неосквернено от повторението на страховити сцени на братоубийствен бяс, тъжните паметници на които току-що оставих.
1897
В градината на музите
Драска
Фъртуната навън вееше, фучеше зловещо.
Сегиз-тогиз тя блъскаше стъклата и някои лъхове от студа, минали през отзевките на прозорците, правеха да клима пламъкът на ламбата със счупена в долната част стъклена тръба.
Младият поет, наметнат с античното си палто, на което зееха сърцераздирателни рани по лактите, пишеше усърдно под играещия пламък на ламбата. Често свиваше зиморливо рамена с бръчки по лицето, защото мразът в стаята му се усилваше от нов прилив хладина из отзевките.
Той свърши стихотворението си посред нощ и когато вдъхновението престана да го сгрява изкуствено, той усети тръпките си с всичката им прозаична неприятност.
Но той прочете творението си още дважд-трижд и остана доволен.
– Утре ще го пратя на Месечник – каза си той – и с радост ще бъде напечатано от редакцията… Шест месеца пиша стихове за това списание, ни едно не ми е върнато… Ама за какво работя? Разумява се, не за пари… Аз бих желал обаче да си купя едни нови панталони за Коледа… Заплатата чиновнишка ми стига толкова, колкото да не умра от глад тъй скоро… Тоя стар приятел – той погледна палтото си – тая зима няма да ме остави съвсем. Тоест, той ме е оставил, но аз не му давам оставката.
Фъртуната вееше навън зловещо.
Младият поет прочете пак стихотворението си. Той остана доволен.
– Утре аз сам ще го занеса на редактора на Месечник – помисли си той. – Ще се възползувам от случая да му загатна по някой деликатен начин, че имам нужда от малко пари пред празниците. Истина, той ми е обещал да ми подари цял Некрасова, от когото аз се възхищавам. Но сега пари ми трябват… Много не ща – колкото едни панталони да си зема. Той не може да откаже най-после… Шест месеца му пиша стихотворения за списанието. Той знае, че поетите, ако и да живеят във висшите сфери с боговете, сè пак имат нужда от панталони…
Прочете пак стихотворението, па си легна.
Дълго той слушà студения вой на фъртуната, свил коленете си до брадата, под прохладното одеяло…
Сутринта младият поет почука с трепетно сърце на редакторовата врата.
В стаята беше сам редакторът на Месечник. Той седеше при една маса, препълнена с книжа. Той остави коректурата, с която се занимаваше, и фана да слуша внимателно стихотворението, което младият поет му четеше с въодушевление.
– Прекрасно, прекрасно! – каза той, когато поетът свърши; – ще го туря на първата страница…
Поетът пламна до ушите от удоволствие.
Редакторът му подаде папироска и продължи:
– Трябва да ви искам извинение. Вие досега, може да се каже, ми сътрудничите безплатно… Знам, че вие и няма да приемете да ви плащам, защото вдъхновението се не продава… Но представете си положението, в което е нашата книжовна търговия: четат – не плащат… Аз правя дългове, до шия съм потънал в тях! И да иска редакторът, може ли да се отсрами пред сътрудниците?
– О, това е вярно… Аз бих ви молил само… – подзе младият поет, като се изчерви…
– О, зная, зная – прекъсна го редакторът, – вие ще ми кажете за печатните грешки? У нас е ужас! Безграмотни словослагатели… На, и последното ви стихотворение… Там… "Почтените колиби" напечатано: "Почтените кобили"! Може ли да бъдат кобили почтени или не – почтени? Глупците!…
– Вие ще ме извините – подзе младият поет свенливо, като не смееше да гледа право в очите на редактора, а гледаше закачените му дрехи при вратата, – аз… собствено, вие знаете – през коледните празници, дето идат…
– Разбрах, разбрах: вие желаете да ви дам Некрасовите съчинения, които ви бях обещал, за да прекарате ваканцията?… Аз с удоволствие ви ги подарявам; още не съм ги разрязал, от много работа. За вас поетите, душевната храна е всичко, знам… Вие еднички не сте заразени от грубия материализъм на нашето време… Ако да не бяха поетите, ние трябва да се отчаем за нашето бъдаще, ще останем чужди на всякакви възвишени идеали. Тъй ли? Утре ще ви пратя Некрасова, за да имате през празниците приятен прочит.
Младият поет излезе от кабинета на редактора съвсем зашеметен. Когато изтрезня от упоя на пофалите, той се ядоса на себе си:
– Хапльо съм, не смеях да му кажа за какво дойдох! – помисли си той сърдито. – По-добре да му напиша писмо, а то с тия ужасно оръфани в крачолите панталони как ще се прекарат празниците? Трябва да се сгуша у дома, и да не мога да ида на кафенетата, поне на топло. Хартията не се срамува!
Вечерта редакторът прие следното писмо:
"Уважаеми господин И-в! Считам за длъжност да ви поблагодаря пак за Некрасова, който обещахте великодушно да ми подарите… Аз мислих, обаче и намерих, че тоя велик руски поет, ако и да заслужава най-голямото уважение на идеалните хора, може да бъде прочетен от мене лятно време, без да изгуби нещо. Ще си позволя да ви кажа откровено нуждата си: за празниците нямам панталони, извинявайте. Не искам да ви затруднявам с просене пари, знаейки, че вие хонорар нямате възможност да плащате; само ще ви кажа, че когато бях у вас, съгледах на стената няколко чифта панталони със здрави крачоли, които не вярвам да носите всичките през празниците. Не ще ли бъдете любезни да ми пратите едни панталони, по-дебелшки? Ще ви бъда крайно признателен и няма да престана да обогатявам списанието ви с умствените си трудове. Ваш предан Л.
"Post scriptum". Ако имате и някое непотребно палто – няма да откажа. Същият."
...................................................................................................................................
Редакторът дълго се усмихвà, като прочете това писмо. Па приближи окачените дрехи, простря ръка към тях, но му стана съвестно и изпрати двайсет лева на поета да си купи нови панталони…
1900
